Валентина Христакева: „Съдбата на човек с психична болест зависи от подкрепата“

Когато започнат да работят, тези хора се еманципират, добиват увереност

Валентина Христакева е директор на Фондация Глобална инициатива в психиатрията. Организацията ръководи две собствени предприятия – обществена пералня „Зелена“ и магазин за платове в центъра на София с арт-ателие „Творилница”, в които работят 11 души с психичноздравни трудности. Отделно 5 души са на работа на различни позиции в службите, които Фондацията управлява. Съдбите на тези хора са показани в документалния филм „Един от нас“, който ще бъде излъчен по БНТ на 14 март от 17.30 часа.  Той е част от информационната кампания „Живей, не страдай“ в подкрепа на хората с психични заболявания. Зад каузата стоят Фондация Глобална инициатива в психиатрията, Фондация Светът на Мария, Световната здравна организация – България, Националният център по обществено здраве и анализи и Портал на пациента.

Г-жо Христакева, каква е разликата в живота на хората с психично страдание, които ползват вашите социални услуги и живеят нормално, в сравнение с останалите?

 

До голяма степен как ще се развие съдбата на един човек с психична болест зависи от подкрепата, която получава от най-близкия си кръг. В повечето случаи хората изпадат в криза, когато загубят хората от най-близкото си обкръжение. Те или губят родител, който се е грижел за тях, или са влезли в сериозни конфликти с роднините и те се отказват от грижата. Защото тази грижа е трудна. Докато са подкрепяни, хората с психична болест са сравнително устойчиви.

Да не забравяме, че и семействата имат нужда от подкрепа и грижа. Един от големите проблеми е, че за семействата с психична болест на някой от членовете е много трудно да признаят, че имат нужда от помощ. Тези семейства обикновено се капсулират и така ограничават възможността да се намерят допълнителни ресурси за помощ. Това прави много уязвим човека с психична болест на по-късен етап, когато остане сам.

Ако дотогава някой се е грижил човекът да си пие лекарствата, да има някаква нормалност в социалния си живот, след като умре подкрепящият, човекът с психична болест се влошава сериозно. Тогава ние се опитваме да се намесим, да заместим липсващата подкрепа.

Как става това?

Например в рамките на социалната услуга, ако човек има нужда от подкрепа, за да си взема лекарствата, ние правим възможното да го обучим на тези умения, да се справя самичък. В някои случаи човекът си остава зависим от някого, който да му помага с лекарствата. Социалната ни услуга донякъде замества загубените връзки и хора в общността, които са оказвали подкрепа на човека с психично страдание.

Има хора, които са сравнително интегрирани в общността, със семейства, но за тях е изключително трудно да си намерят работа и да се задържат на нея. Това не е по тяхна вина, а поради стигмата от страна на работодателя. Не могат да повлияят на работодателя и на персонала в предприятието да не се страхува от психичната болест и да им даде шанс да се реализират.

В нашите социални предприятия ние назначаваме тези хора на трудов договор. Когато започнат да работят, хората с психична болест се еманципират, овластяват се, придобиват увереност, че могат да си намерят работа и на общия пазар на труда.

От друга страна, за мен като работодател е позитивно преживяване да работя с хора с психичноздравни трудности. Нямам страхове, че някой ще ме излъже или че ще ме подведе. Обратното, притеснявам се, че аз като работодател може да направя нещо, което да разтревожи хората и това да им разклати психичното здраве. Но това са чисто емоционални, а не трудовоправни отношения. Опитваме се да не поставяме прекалено много правила, за да не разтревожим хората. И ако тревожността им се вдигне, е по-сложно отново да спечелим тяхното доверие. Трябва да се съобразяваме с индивидуалните особености на хората с психичноздравни трудности. Те не са еднакви и не боледуват еднакво.

Как се променят хората с психична болест, когато започнат да работят и влязат в нормален ритъм на човешки взаимоотношения?

Първото ни социално предприятие – пералнята – съществува 12 години и там наблюдавахме промяната у хората, които работят. Те започват бавно, несигурно, отказват се бързо, но им даваме отново шанса да започнат пак. Ако не са работили или много пъти са губили работата си, по-лесно се отказват.

За разлика от хората с изградена организационна култура. Работата структурира живота на човека, защото дава ясни правила. Става, мие се, облича се, отива на работа, работи 4 – 7 часа и се връща у дома. Това структурирано, подредено ежедневие малко или много го държи здрав. Няма го предишният хаос. Ако човекът започне да се разболява, има кой да го забележи това на работното място. Но ако иска да остане на работа, човекът трябва да се погрижи за овладяването на болестта си – тоест да приема редовно лекарствата си, да се консултира с психиатъра си.

Виждали сме хора, които в началото не можеха да организират дори дребните неща от ежедневието като това да станат, да се измият, да излязат от къщи и да отидат на работа. Но с времето свикват и от години вече нямат психични кризи. Дори да се влоши състоянието им, то се овладява бързо, с лека интервенция.

Трябва ли да има много социални предприятия като вашите?

Трябва да ги има, ако искаме да направим устойчива промяна в живота на хората с психична болест. Не е достатъчно да има само социални услуги за тях. Трябва да има и места, където тези хора да работят и трудът им да бъде заплащан. Със сигурност не е нужно всичко да се прави по един и същи модел.

При някои хора е по-подходяща подкрепената заетост – тоест да са на работа при обичаен работодател, но на това място има човек, който да го подкрепя, и работодателят знае за психичноздравните проблеми на работника. Това е много добър модел, защото при него хората с психичноздравни трудности са наистина интегрирани в общността. Това е живот в нормалността.

Разбира се, добре е да има повече социални предприятия, но те трябва да са толкова на брой, колкото е реалната нужда. Но не да са само те, защото и в тях хората са ограничени в избора на работа, само до десетина неща. Ако човекът е завършил икономика, не е редно да лепи етикети или папки, а да се реализира в своята област. Само че психичноздравните проблеми му пречат.

Затова се налага да ползва по-дълги отпуски, да има предоговаряне на условията на работа. Имали сме хора, които успешно се интегрират, но само ако работодателят партнира. Ако проблемът се крие от работодателя, нещата не се случват.

Как може да се мотивират работодателите да приемат хора с психичноздравни трудности на работа?

Не стига само политическа воля. Нужно е експертно мислене за това как проблемът да бъде решен. В момента се решава парциално. Създават се социални предприятия и се чудят защо понякога хората не искат да работят в тях. Ами защото трябва да работят на минимални работни заплати.

И това минимално заплащане не се финансира устойчиво. Когато проектът приключи, хората биват уволнявани. Освен това тези предприятия не са достатъчно конкурентни на пазара, защото трудът в тях е доста по-скъп – има и подкрепа към работещите. Трябва да се използват гъвкави методи, които да са подходящи за различните целеви групи хора със психичноздравни трудности. Разбира се, всичко това да не е свързано с тежки административни изисквания.

 

Източник: medicalnews.bg