Проф. Божидар Ивков, д.с.н.: Лекарите не се вслушват в болните, смятат се за безгрешни

Пример в книгата е пациентка, претърпяла ненужни 4 коремни и 5 гръбначни операции

На 25 ноември 2022 г. се състоя премиерата на монографията на доктора на социологическите науки проф. Божидар Ивков „Конфликт на интерпретациите в медицината и здравеопазването“ (По примера на хората с периневрални кисти на Тарлов. Дескриптивен анализ). Това е втората книга на проф. Ивков, вдъхновена и базирана на тежката съдба на тарловите пациенти в България, след „Траектория на страданието и болката“. Новата монография изследва съществуващите конфликти на интерпретациите в медицината и здравеопазването и най-вече конфликта между лекарската гледна точка за болестта и гледната точка на болния. В интервю за Портал на пациента проф. Ивков обясни как се отразява този конфликт върху пациентите и конкретно върху страдащите от рядкото заболяване Периневрални кисти на Тарлов (образувания в обвивката на нервния корен).

Проф. Ивков, обяснете кои са страните в конфликта на интерпретациите в медицината и здравеопазването?

В книгата става дума преди всичко за конфликта между лекаря и пациента, между интерпретацията на симптоматиката от страна на лекаря и от страна на пациента. Иначе в книгата са описани всички възможни конфликти в медицината и в здравеопазването, дори и интерпретационните конфликти между самите лекари, когато обсъждат заболяване, което все още не е достатъчно добре изучено. Има и конфликт на интерпретациите между лекар, пациент и Здравната каса.

Кои особености на съвременната медицина са източник на конфликти?

Те са много. За да ги изясня, неслучайно съм се спрял на проблемите на хората с рядкото заболяване периневрални кисти на Тарлов. Защото доскоро всички неврохирурзи и невролози твърдяха, че тарловите кисти не дават симптоми, тоест не създават проблеми. Въпреки че е установен факт в световната медицина, че 5% от хората по света страдат от периневрални кисти на Тарлов и че 1% от тях дават симптоматика, и то доста тежка. Когато кистите не се лекуват правилно, водят до инвалидност. И ето ви нагледно конфликт на интерпретациите: пациентите твърдят, че имат болка и много други оплаквания, а лекарите им казват, че тези оплаквания не са от тарловите кисти, защото кистите „не създавали“ проблеми. Само че реално това не е така.

Не четат ли неврохирурзите новостите поне в тяхната област?

Не мога да кажа. В случая предполагам, че роля играе и егото на неврохирурга. За да уцелите егото на един неврохирург, трябва да стреляте поне половин метър над главата му. Това разбира се е черен хумор, но е факт. Един от основните проблеми в случая е пренебрежението на лекарите към това, което на английски се нарича illness, тоест субективното изживяване на болестта от страна на пациента. Лекарите не зачитат изобщо това изживяване, за тях са важни само обективните находки, по които съдят дали има или не проблем със здравето. И когато рамката им е твърде тясна – в конкретния случай е невярното твърдение, че всички тарлови кисти не дават симптоматика, се получава този конфликт на интерпретациите между лекари и пациенти. Само че при всеки конфликт на интерпретациите негативните последици остават изцяло за сметка на пациента.

Обяснете какви са негативните последици за пациентите от този конфликт?

Първото следствие от този конфликт е неправилният терапевтичен подход към пациента – вместо да помогне терапията уврежда тежко пациента. Това са ятрогенни увреждания, причинени от лечението. В крайна сметка пациентите стигат до инвалидност вследствие на неправилна терапия. Вместо да са лекувани с подходящата операция за тарловите кисти, ги лекуват хирургично за дискови хернии. Всички операции, направени в България на пациенти с тарлови кисти, дават рецидиви. Докато са известни двама или трима неврохирурзи в света, които оперират тарлови кисти и почти не допускат рецидив. Но доколкото зная, тези операции се правят по друг начин.

В книгата съм дал един типичен пример за пациентка със симптоматични тарлови кисти, която за 12 години е претърпяла ненужни 4 коремни и 5 гръбначни операции. И болката е останала.

Освен физическите увреждания и болката, какво друго се уврежда от неправилното лечение?

Тук говорим за една хронична болка, която води след себе си много тежки психологически последици – непрекъснат страх, притеснение, несигурност за бъдещето, депресивни състояния. Това е много трудно за преживяване. Така жената е загубила насилствено своята идентичност – от млада, енергична, усмихната, щастлива и всеотдайна майка се е превърнала в обезверена, досадна и мрънкаща жена. Неуспешните и увреждащи я терапии са заличили нейната жизненост.

Болката затваря социалните светове на човека. Здрав човек не може да си представи как е възможно 24 часа в денонощието да изпитваш болка. Възникват конфликтни ситуации в семейството, в приятелския кръг. Изпитващият постоянна болка човек няма как да обясни защо не може да седи в заведение с приятелите си повече от половин-един час, че не може да отиде на опера или на театър, защото не може да издържи седнал цялото представление и т.н. Има ли хронична болка, тя засяга всеки аспект от живота на човека.

Виждате ли къде трябва да се промени нещо, за да се преодолее този конфликт на интерпретациите между лекар и пациент?

Със сигурност системата на образование на лекарите трябва да бъде променена. Няма как да изведете мислещи медици от университетите, ако нямат елементарна представа за философия и социология на медицината, за техните субдисциплини, без знание какво формират у лекаря тези науки. Полският микробиолог, социолог и философ на медицината Лудвиг Флек още в 30-те години на ХХ век пише в статия за начина на мислене на лекарите и проблемите, които следват от този начин на мислене, за поставянето на неправилни диагнози: „На теория е невъзможно, но на практика се случва“. Още преди близо 100 години Лудвиг Флек предупреждава за ограниченията на медицинските теории и че практиката не може да се побере в тях.

Това означава ли, че лекарите трябва да излязат от своята гледна точка?

Абсолютно. Само че те не разбират гледната точка на пациента, дори не искат да я разберат. Те не отчитат един простичък факт, че лекарят е експерт, който знае много в много области на медицината, но не знае всичко. Докато пациентът, болният е суперспециалист по отношение на своето заболяване. Той знае всичко за своето заболяване. И когато се срещнат и лекарят пренебрегне оплакванията на пациента, конфликтът на интерпретации е неизбежен. Нашите студенти по медицина нямат и понятие за отношенията лекар-пациент. Те не се обучават на това.

Има ли възможност вашата книга да стигне до студенти по медицина и дори до дипломирани лекари, за да се преодолее поне част от конфликта лекар – пациент?

Със сигурност книгата се разпространява безплатно, ще влезе във всички библиотеки. Който има желание, може да чете. Но според мене това желание извън пациентската общност не е налице. Дано да греша.

Самият факт, че се правят операции на тарловите кисти в България и че всяка операции дава рецидив, защото се подхожда по неправилен начин, е показателен за това, че лекарите не се вслушват в пациентите, че се смятат за безгрешни, че не са запознати с успешното лечение на тарлови кисти по света.

 Автор: Портал на пациента