Портал на Пациента

НЕ СИ САМ!

Калина Иванова: Стигмата обрича на социална изолация и лишава от права хората с психична болест

Документалният филм „Един от нас“ за хора с психично страдание ще бъде излъчен по БНТ на 14 март от 17.30 ч. като част от информационната кампания „Живей, не страдай“ в подкрепа на хората с психични заболявания. Зад каузата стоят Фондация Глобална инициатива в психиатрията, Фондация Светът на Мария, Световната здравна организация – България, Националният център по обществено здраве и анализи и Портал на пациента.

Разговаряме с психологът и социален работник Калина Иванова, която работи от 12 години за Фондация Глобална инициатива в психиатрията. Социалните услуги, които организацията предоставя в София, са дневен център, център за социална интеграция и рехабилитация за хора с психични разстройства и защитено жилище, а в Ловеч има дневен център и защитено жилище за хора с психични разстройства, както и център за настаняване от семеен тип за лица с деменция.

Как се променят хората с психичноздравни трудности с помощта на вашите социални услуги?

Хората се адресират към нашите услуги, когато обстоятелствата в техният живот са се развили неблагоприятно – те са в тежък момент на загуба, често в критична точка от своя живот. Социалната им реалност  изглежда доста фрагментирана, непълноценна, защото са загубили възможности за трудова заетост, разпаднали са се семейните им отношения, често няма къде да живеят, отпаднала е сякаш перспективата за бъдещето. В този момент те са много уязвими. Нивото на тази уязвимост може да е животозастрашаващо. Обикновено в такива етапи от своя живот се срещаме с хората, с които работим.

С времето, понякога много бавно и с малки стъпки се опитваме в съвместната си работа да възстановяваме техните загуби и заедно да се справяме с най-разнообразните предизвикателства, които стоят пред тях. Малко от нас истински могат да си представят естеството на тази уязвимост и с колко много страдание е съпроводена тя.

Разкажете как помагате на тези хора? Дайте пример с някой по-характерен случай.

Ще дам пример, като използвам събирателен образ на човек с психично разстройство. Може да е мъж, който живее сам в силно занемарено жилище, без документи за самоличност, с доход под линията на бедност. Когато такъв сигнал е адресиран към нас, човекът често може да се намира в нестабилно психично състояние с видими за околните симптоми. На първо време се опитваме да установим контакт с него. Но не просто да се запознаем, а да спечелим доверието му, да изградим връзка на доверие. Защото без нея не сме в състояние да помогнем на никого. Ако искаме един напълно непознат човек, който на всичко отгоре не е достатъчно стабилен в момента, да приеме интервенциите, които му предлагаме, трябва да изградим доверие. Полагаме усилия за това човекът да се почувства разбран в цялата му история, да се почувства приет, да създадем усещане, че ще сме негови партньори, че ще сме там за него, че може да разчита на нас. По този начин разчитаме да градим отношения, основани на сигурност.

Междувременно планираме какви ресурси са налични в общността, какво другите институции могат да направят и се опитваме да ги активираме. Ние, социалните работници, не сме някакви магьосници, а работим с наличното в средата. Трябва да знаем как функционират болниците, какъв е редът на прием, какви са условията, има ли свободни места. Също трябва да знаем какви помощи предлагат дирекциите по социално подпомагане и как се стига до тях. Има ли близки, роднини, изобщо някаква подкрепяща среда. Нашата работа е да разгледаме ситуацията, да видим потребностите на човека, да направим план как да бъдат посрещнати, в какво и как може да партнираме, какво човекът намира за важно, какво може и иска да направи сам и какво не може да свърши сам. Например, може ли сам да отиде до Дирекцията за социално подпомагане и да си подаде документи за еднократна помощ? Ако няма документ за самоличност, може ли сам да отиде и да си извади лична карта? Или може ли сам да стигне до личния си лекар? Ако не може, ние трябва да му осигурим достъп до тези права. Защото всичко това са права – универсални, неделими, взаимосвързани, присъщи на всички нас. Всъщност ние сме посредници за това човекът да получи достъп до правата си по възможно най-ефективния начин, които ще гарантират излизане от всеобхватната криза, в която се намира.

Много хора ли са в положението на човека, който описахте?

Няма конкретна статистика за това колко хора се намират в тази ситуация. Средно около 1% от населението е с тежко психично разстройство като шизофрения, която може да доведе до влошаване на социалното функциониране, отпадане на естествената социална подкрепа от близки и приятели, нарушен достъп или отнемане на гражданските права. Разбира се, не всички хора, които развиват това заболяване, ще имат нарушение в социалното функциониране, но приблизително около 20% от тях ще се нуждаят от подкрепа до края на живота си – не само заради болестта и нейните симптоми, но и заради последиците, свързани с нейното настъпване. Една много тежка последица е именно стигмата, която може до доведе до тотално отхвърляне на човешкото същество, буквално до смърт.

Какво може да се направи, за да не се стигне до задълбочаване на социалната криза в съществуването на човек с психична болест?

Важно е, когато човек разбере, че има тежко психично заболяване, да направи всичко възможно, за да не допуска рецидиви, да се лекува и да се научи да го контролира. Възстановяването е напълно възможно. Психичните разстройства се нуждаят от комбинация от мерки, за да може човек да се възстанови. От една страна е лечението, чисто медицинската част. От друга страна е рехабилитацията, терапията и всички други професионални мерки, които могат да помогнат на човека да не допуска последиците от болестта да се развият. Трябва и много неформална, непрофесионална подкрепа от страна на близките, приятелите и семействата. Те обаче, от своя страна, често са оставени напълно сами да се справят с огромни предизвикателства и преживяват много угнетяващи чувства като срам, вина, гняв, безпомощност. Това затруднява още повече процеса на получаване на помощ, удължава прекомерно пътя на възстановяването.

Помня едно семейство, което се обърна за помощ към нас, след като повече от 25 години тяхната дъщеря не беше излизала от къщи, не беше преглеждана на живо от лекар и беше лекувана с медикаменти, които родителите слагаха тайно в храната на дъщеря си. Такъв подход към справянето със сериозен проблем като тежката психична болест според мен категорично не работи. Вместо това при възможност още в началото трябва да започнат съвместни усилия за формиране на критичност към проблема и справянето с него. Това налага да ограмотяваме, да подкрепяме емоционално и да овластяваме хората, засегнати от психично разстройство, ако ще очакваме от тях да развиват контрол върху  състоянието си и изобщо върху живота си. Това става с много говорене, с назоваване, с приемане, с подкрепа на много и различни нива, с много проби и грешки. Този път е дълъг, невинаги лесен, и изисква усилията на всички ни.

Към кои институции или към вас директно трябва да сигнализират хората, когато трябва да се помогне на човек с психична болест?

Например, ако в квартала има силно неглижиран, изолиран, самотен, бродещ по улиците безцелно човек, за когото имаме подозрения, че вероятно страда от психично разстройство, добре е да се сигнализира Дирекция за социално подпомагане в района. По принцип те са органът по социална закрила. Можем да подадем информация към тях, че това вероятно е човек в риск, защото няма с какво да се храни или живее в изключително лоши битови условия и т.н. Ако обаче има непосредствен риск или заплаха за  живота и здравето на човека, а и на околните, може да се подаде сигнал на телефон 112. Разбира се, винаги може директно да се адресират и услуги като тези, които предоставя нашата организация. Ние отиваме на място, за да преценим ситуацията и да видим какво може да бъде направено. Обикновените граждани често могат да гледат през очите на страха и по тази причина да действат директно, сигнализирайки органи като прокуратурата, но от опит мога да споделя, че често това води до временно решение на проблема на гражданите и до сериозен ущърб за човека, за когото искаме да се погрижим. Включването в подобни ситуации на екип като нашия може да доведе до значително по-зачитащи начини човек да получи помощ и до по-устойчиви решения и подкрепа.

В условията на пандемия затрудни ли се овладяването на психичната болест и зачестиха ли кризите, при които е трябвало да се намесвате?

С колегите в началото на пандемията очаквахме хората с тежки психични разстройства да преживеят влошавания на своето психично състояние заради силното напрежение и стрес, които се изливаха, включително и от медиите. Но от наблюденията върху клиентите на всички услуги, които предоставяме, се оказа, че не се случи така. Напротив – психично здравите хора по-скоро реагираха, като развиха тревожна и/или депресивна симптоматика. А хората, с които ние работим, понесоха по-леко социалната изолация, защото са свикнали с нея. Поради негативните обществени нагласи към психичните разстройства, хората, засегнати от тях, често живеят в периферията на обществения живот и някак това ограничаване не ги смути по начина, по който смути икономически и социално включените хора. Колеги, които имат психотерапевтични практики, споделят, че някои от хората с тревожни разстройства са изпитали известно успокоение, защото страхът се е обективизирал така да се каже, намерил е своето конкретно изражение в корона вируса и вече не е толкова невидим.

За децата е по-голямата ми тревога, защото те според мен пострадаха най-много в пандемията. Техният регулярен ритъм на живот беше прекъснат зловещо. Семействата са тревожни, учителите са тревожни – къде ще намери пристан нуждата от сигурност и спокойствие на нашите деца? Мисля, че преживяването е подобно на четене на приказка и сме длъжни да напомняме, че доброто накрая побеждава. Иначе обричаме децата да стоят дълго време на онази страница от приказната история, в която вещицата е най-страшна, а това би могло да бъде опасно за тяхното психично здраве.

Автор: portalnapacienta.bg

 

ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ