Психичният статус на родители и учители влияе на психичното здраве на децата
Коалиция за психично здраве се сформира в България под мотото „Победи депресията!“. Тя включва Офиса на СЗО в България, Националния център по обществено здраве и анализи, УНИЦЕФ – България, Фондация „Глобална инициатива в психиатрията“, Фондация „В помощ на здравето“, Портал на пациента.
За психичното страдание на децата и последиците му, както и за стратегиите за справяне с проблема разговаряме с Ивайло Спасов – Директор по комуникация и социално развитие към УНИЦЕФ – България. Г-н Спасов координира проектите, свързани с поведенческа и социална промяна на нагласи, развиване на умения, етично отразяване на деца в медиите, промяна на социални практики и негативни социални норми.
Г-н Спасов, какви са приоритетите на УНИЦЕФ в България?
Това са ранно детско развитие и подкрепа за родителите, качествено образование и приобщаване на деца с увреждания, справяне с бедността и с насилието, подкрепа за деца бежанци. Фокусът на организацията е върху уязвимите деца, както и върху проблемите на всички деца и семейства. Това е универсалният мандат на УНИЦЕФ като агенция на ООН навсякъде по света.
Какво мотивира УНИЦЕФ-България да влезе в новоучредената Коалиция за психично здраве?
Като начало в поредица от проучвания в България и по света самите деца и младежи казаха на УНИЦЕФ, че темата за психичното здраве е важна за тях и очакват от организации като нашата да са активни в отстояването й. Амбицията ни е да подкрепим поведенческа и социална промяна, за да може темата за психичното здраве да не бъде вече в сферата на табуто, а да бъде разпозната в обществото, да се знае сериозността на проблема и да се търси подкрепа от професионалисти, да се осигурят инвестиции в психичноздравни и психосоциални услуги.
Темата за психичното здраве е системно пренебрегвана в България. Но пандемията я катапултира във високи нива на видимост и спешност. Стана ясно и в България, и навсякъде по света, че психичното здраве не е екзотика, от която лесно да се лишим. И че в условията на криза с общественото здраве повечето съществуващи системи и услуги не са пригодни да подкрепят психичното здраве на децата, младежите, семействата. Психичното здраве е съществена част от цялостния ни здравен статус. Няма физическо здраве без психично здраве. Покрай онлайн обучението, изолацията, затварянето на семействата в тесни пространства започнаха да избуяват депресия, тревожност, раздразнителност, гняв, самота, страхове, насилие. Всичко това излезе от допитванията, които УНИЦЕФ направи сред тийнейджърите в България, както и от анализите за ефективността на онлайн обучението.
За първи път през есента на 2021 г. в Световния ден на психичното здраве излезе глобален доклад на УНИЦЕФ за психичното здраве на децата и семействата по света. Там се казва, че на всеки 11 минути по света един млад човек се самоубива. Причините са свързани с депресия, с негативни стратегии за справяне с проблемите – като свръхупотреба на алкохол и наркотици. Впрочем българските младежи и тийнейджъри са на първо място в Европа по тези негативни навици и рискови поведения, показват данните на колегите от СЗО. Липсва подкрепяща семейна среда, липсва и институционално разбиране и инвестиции в грижата за психичното здраве на децата и младите хора. Не става дума само за психиатричната помощ, която също има нужда да бъде реформирана и осъвременена. Ние от УНИЦЕФ се стремим предимно към превенция на психичното страдание и промоция на психичното здраве.
Каква е визията Ви за превенция на психичните заболявания?
Превенцията трябва да започне от училището; от местата, в които се събират младежите; от начина, по който общуват. Защото насилието в семейството, онлайн, в училище, злоупотребата с алкохол и наркотици, ранното начало на сексуален живот реално избуяват от липсата на социално-емоционални умения за регулиране на емоциите, от липсата на умения за справяне с конфликти, от тревожност и депресивност. Това са феномени, които българското общество и държава продължава да пренебрегва. Именно затова УНИЦЕФ реши да се включи в Коалицията за психично здраве и да направи социалнозначима кампания, наречена „Отвъд усмивките. Как си всъщност?“. Това е кампания за повишаване осведомеността, за застъпничество и събиране на средства, за поведенческа и социална промяна, за да насърчим тийнейджърите да търсят подкрепа, да говорят с родителите, с учителите, с връстниците си. Знаем от поредица проучвания, че когато изпитват психично страдание, тийнейджърите рядко разговарят на тази тема. Причината е срам и стигма или защото не знаят към кого да се обърнат за помощ, не знаят какви са съществуващите услуги.
Искаме да създадем онлайн платформа под формата на мобилно приложение и уебсайт, която да събира на едно място проверена, достоверна, синтезирана и на езика на младежите информация за най-честите психични състояния, през които преминават – тревожност, депресия, панически атаки, хранителни разстройства. Така ще знаят какви са симптомите и ще могат да ги разпознават. Освен това на платформата ще бъдат събрани истории на други млади хора, които са преминали през проблемни ситуации и са се справили с тях. Събрахме вече доста есета на младежи, които разказват как са преминали през пандемията. Техните разкази са за домашно насилие, за самота, за злоупотреба с алкохол, за изгубени мечти, за скършени намерения. Разказват и за начините, чрез които са се справили с проблемите си – чрез музика, спорт, доброволчество, активизъм. Идеята ни е младите хора да усещат, че не са сами в тези си състояния, че има кой да ги чуе и да им помогне, да се вдъхновят от своите връстници, които вече са минали по подобен път и имат преживелищен опит. В платформата ще има контакти на лицензирани доставчици на услуги в България – било то от неправителствения сектор, било от държавните институции, психолози, социални и младежки работници, а също горещи телефонни линии към Държавната агенция за закрила на детето или пък чатботове към Център за безопасен интернет, фондации като Сингъл Степ. Според проблема, който имат младежите, те ще могат да потърсят и намерят най-подходящите ресурси, за да се справят дали с кибернасилие, дали, ако са младежи с различна сексуална ориентация, и имат нужда от психолог да ги посъветва как да се разкрият пред родителите или близките си. Не искаме платформата да е ситуирана в „нищото“, а да бъде свързана с вече съществуващи услуги.
Кои организации очаквате да ви подкрепят за платформата?
Най-вероятно платформата ще бъде качена на сайта на Националния център за обществено здраве и анализи и ще бъде подкрепена от много партньори – от министерствата, от неправителствения сектор, от социалноотговорния бизнес, от родителски организации и младежки мрежи. Разбира се, правим всичко това и с подкрепата на Световната здравна организация, на Портал на пациента и на други партньори в Коалицията. И да се върна на мотивите, които ни накараха да се включим в Коалицията за психично здраве. Най-вече защото проблемът за психичното страдание в България не е разпознат, стигмата е голяма, услугите са недостатъчни и разпръснати. В момента правим национално картографиране на съществуващите услуги, за да можем да ги свържем по-добре и да се застъпим пред властите за играждане на нови услуги, особено в подкрепа на тийнейджърите. Защото това е специфична възраст, която има нужда от специфичен подход. Ще настояваме също за подкрепа на родителите и на учителите, когато е необходимо. Изследванията показват, че психичното здраве на родителите и на учителите е свързано и влияе на психичното здраве на децата.
В глобалния доклад на УНИЦЕФ за психичното здраве на децата и семействата се настоява за три неща, които обществата могат да направят. Първото е правителствата да инвестират реални средства в изграждането на услуги за психосоциална подкрепа на тийнейджърите както онлайн, така и офлайн. Особено в пандемията е нужно младежите да имат достъп и до електронни услуги за психично здраве. Те няма да заместят клиничното лечение, но нашата цел е преди всичко превенция и профилактика, за да не се стига до необходимост от клинично лечение.
Второ, открит диалог, призиви за кампании, социални движения, коалиции, каквато е настоящата за психично здраве, за да се повишава осведомеността по този въпрос, да има застъпничество, а положителната промяна да има своите шампиони в лицето на институции, организации, отделни личности, включително популярни хора.
Трето, холистичен подход, изграждане на цялостна инфраструктура от подкрепяща среда и подкрепящи услуги за родителите и учителите. Ако те не бъдат подкрепени да се справят психически с предизвикателствата на живота, няма как децата сами да се справят без значимите за тях възрастни.
Дайте примери за страни в Европа, където тези мерки са предприети и работят отлично.
В различите страни се прилагат различни подходи. Когато се оценяваха ефектите на онлайн образованието върху академичните постижения и психиката на децата, на министерско ниво в България се похвалиха, че бързо сме преминали от присъствено към онлайн обучение, че системата се е задействала, че технологиите са били налични. Това е така, но грешката беше, че същият натоварен график на псисъственото обучение премина в онлайн среда. Това оказа изключително голямо натоварване на учениците и на учителите. За разлика от България държави като Финландия, Германия, Франция при преминаването на учениците към онлайн обучение инвестираха много повече в часове по изкуства, например по музика. На пръв поглед това изглежда като неразбираема екзотика, но часовете по изкуствата позволяват на децата и на учителите да снижат тревожността си. Музиката, спортът и изкуствата са едни от най-изпитаните стратегии за справяне. Когато формалното образование инвестира повече в тях, съответно и в писихичното здраве, вместо да преследва единствено академичните успехи, резултатите са много по-големи.
Други примери са от Скандинавието и от Западна Европа за цели училищни програми, в които се практикува социално-емоционално учене. Това е набор от умения, които всички деца трябва да изградят, за да функционират адекватно в реалния живот. Това са умения за справяне с гнева, за преодоляване на страхове, за правилно комуникиране, за разрешаване на конфликти, за водене на преговори. Когато тези умения ги няма, човек се чувства безсилен да изрази себе си по друг начин и прибягва до агресия. А знаем, че агресията е често срещан феномен в българското училище, както във физически присъствената му форма, така и в кибертормоза.
Ако в българското училище се въведат часове по социално-емоционални умения, кой ще преподава в тях, след като учителите не са обучени? Кои са специалистите, които могат да научат децата на социално-емоционални умения?
Националният план за възстановяване и устойчивост предвижда да се въведе здравно образование. Това е комплексна сфера, която би съдържала и социално-емоционални умения, и изграждане на психическа устойчивост. Това са умения, прокарвани през различни предмети, които трябва да бъдат подкрепени от психолози и от други специалисти. Категорично не всички учители са готови, те самите имат нужда да развият тези умения в себе си. Това ще бъде инвестиция в изграждане на човешкия капацитет, в подобряване на уменията вътре в системата. Тук ще има нужда от подкрепата на неправителствения сектор и от държавата чрез експертиза, която вече съществува в сдруженията на психолозите, в мрежата на училищните психолози, в коалиции като тази за медийна грамотност, чрез която се изграждат дигитални умения – това са предимно уменията за критично мислене. Тези обучения вече се прокарват през планове на Министерството на образованието и науката, на Министерство на културата, надяваме се и през планове на Министерство на здравеопазването. Истината е, че подходът трябва да е холистичен, цялостен. Не може учителят да е експерт по всичко. Затова има нужда от специализирани професионалисти, на първо място от психолози, младежки и социални работници, а също и от обучени по-големи младежи, които да помагат на по-малките – връстници, които обучават други връстници или по-малки. Вероятно това обучение ще е каскадно, ще изисква огромно усилие, защото говорим за цялостна трансформация на поведения и нагласи, за реформа на цели системи. Това обучение не трябва да се разглежда като напразно усилие, а като начин да си изградим защитна броня за следващи големи обществени бедствия. Така ще се помогне на децата да функционират по-добре, на родителите и на учителите – да се справят по-добре с кризи.
Ние в България сме на последните места по щастие, по психична грижа, по инвестиции в психично здраве. Едва 2% от бюджета за здравеопазване се инвестира в психично здраве. Промяната на тези неща е ключ към постигане на всички други успехи, които искаме като общество. Когато психиката ни страда, когато не сме функционални на индивидуално и на колективно ниво, когато сме тревожни, депресивни, тогава не можем да учим, не можем да работим, социалните системи изпадат в преразход. Доказано е, че над 360 милиарда долара годишно са пропуснатите ползи за глобалната икономика от това, че не се адресират навреме и адекватно проблеми с психичното здраве на младежите. Само за Европейския съюз пропуснитите ползи по тази причина са над 50 милиарда долара – показва докладът на УНИЦЕФ. Това е цената на бездействието – цената, която бедна държава като България не може да си позволи. Не може да си позволи да има нервни, претоварени, с липсващи умения, агресивни, неподготвени за комплексния свят, в който живеем, деца и младежи, недоверчиви помежду си и към институциите. Виждаме как в пандемията трудно се справяме като общество. Всеки подхожда индивидуалистично, липсва ни солидарността, емпатията, мисълта за другия. Това се вписва ясно и в темата за психичното страдание на децата и на младите хора, защото те често са оставени да се справят с проблемите си сами. Не се говори, не се мисли, не се предприемат действия и инвестиции за изграждане на човешки ресурс в образователната, здравната и социалната система, а също за подпомагане и на родителския капацитет, за справяне с психичното страдание на децата. Чудесно постижение е, че вече има приета Национална стратегия за психично здраве (2021-2030) и тя трябва да заработи час по-скоро, заедно с План за действие и бюджет – и УНИЦЕФ изразява готовност да съдейства на Министерство на здравеопазването в този процес, особено когато покажем националното ни картографиране на съществуващи услуги и най-вече на липсващите звена, в които трябва да се инвестира. В противен случай не бихме могли да се справим като общество и с други проблеми, които не се свързват директно с психичното страдание – дискриминация, бедност, социално изключване. Всичко това обаче пряко рефлектира върху начина, по който живее човек, какъв е психичният му статус, има ли усещане за себе си, че е щастлив и удовлетворен гражданин на България и на света.
Източник: Портал на пациента