Липсва разбиране и обществена подкрепа на психиатричната помощ
Доц. Галина Гончарова е преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Ръководител е на Катедра „История и теория на културата“, специалност Културология. Научните й интереси надхвърлят обичайната представа за изследвания на културата. Тя се занимава с теми като културен опит на грижата, изследвания на живота с увреждане, включително със психични заболявания, както и с изследвания в областта на култура на стареенето, на грижата за възрастни хора и хора с деменция.
– Доц. Гончарова, какво привлича вниманието на културолог като Вас в книгата на доц. Наков „Българската психиатрия в огледалото на историята“?
– Тъй като съм и историк на културата, веднага ме грабна заглавието на монографията. А със зачитането на първите страници разбрах, че това не е тежък, строго специализиран текст, че не е книга само за системата на психиатричната помощ, а включва също много социални и културни аспекти на психиатрията.
Много важна е метафората за огледалото в заглавието. Тя задава първо асоциации с огледалата в художествената литература и носи една романтична нагласа. Но в същото време може да се тълкува и по-широко – как наследството на българската психиатрия и съвременното ѝ състояние се оглеждат отвътре от самите дейци, от психиатрите, които оперират с това наследство и са пряко потърпевши от него. Те имат възможност да осмислят тези исторически и актуални натрупвания, които са се случили в психиатрията. Владимир Наков с лекота прекомпозира отвътре системата на психиатричната грижа. Книгата съдържа, от една страна, история, но пък завършва с визионерска картина за това какво е нужно да променим, за да излязат от тежката ситуация и психичноболните, и психиатрите в България. Всичко това много прецизно се обяснява и се поднася с деликатност и скромност, но и предизвиква спонтанен интерес и вълнение в читателя.
– Психиатрията е също огледало на обществото. Какво говори тя за нашето общество?
– От самото начало психичноболните понасят предразсъдъците на обществото, тежките стигми върху психичната болест. И не само болните, но и психиатрите. Виждаме недостиг на кадри още при създаването на първите психиатрични лечебни заведения, принудата на пациентите да живеят в ужасни условия, както и нелеките условия, в които работят самите лекари. И този проблем все повече натежава във времето. Освен това продължава липсата на разбиране и обществена подкрепа към психиатричната помощ поради атавистичния страх от психичните болести. Смятам, че този страх отблъсква и досега, например студентите да запишат специалност Психиатрия. Доц. Наков прекрасно го показва в книгата си.
– Как ще коментирате факта, че хората не желаят да виждат психичноболните в ежедневието си, че се страхуват неоправдано от тях и искат да ги отделят от обществото, да ги скрият от всички останали?
– Може да се говори много по този въпрос, но следвайки книгата, ще обърна внимание на амбивалентното социалистическо наследство. От една страна, психичноболните продължават и дори в по-голяма степен остават отделени от обществото и изолирани в лечебни заведения с оскъдна инфраструктура, на отдалечени места. Почти всички архиви на психиатриите в България са унищожени и дори не може да се разбере какво се е случвало в тези специфични зони на невидимост, в някакъв смисъл гета.
От друга страна идва гордостта на социалистическата психиатрия – психодиспансерът. Но той се превръщат в крайна сметка в амбулатория, над болните се осъществява един вид патерналистичен надзор. Диспансерът постепенно също се превръща в гето, макар и по-мобилно и изглеждащо по-отворено. Реално товарът на грижата за психичноболните се изнася отново основно от психиатрите, без останалата част на обществото да се ангажира. А всъщност грижата за психичноболните изисква много сериозен ангажимент от общността.
– В днешно време много хора имат нужда от психиатрична помощ. Достатъчно е да видим колко много са само хората с депресия и паник-атаки. Но те не желаят да търсят помощ от предразсъдъци. Какво може да премахне тези предразсъдъци?
– Според една статистика от книгата на доц. Наков 70% от българите със психични проблеми не получават психиатрична помощ. За да се премахнат предразсъдъците, трябва да има критични, крайно рефлексивни гласове, които да оглеждат системата на психиатрията отвътре и да я отворят към обществото и към други специалности, каквито са социалните работници. Нужно е да има хора като доц. Наков, които са готови да комуникират и да представят проблемите на системата отвътре.
Аз лично се надявам по-младите поколения да не робуват на тези предразсъдъци и да търсят психиатрична помощ, когато им е нужна. Смятам също, че образователните програми трябва да претърпят промяна, за да се привлекат повече студенти към специалността Психиатрия. Психиатрията им изглежда натоварваща и крайна в методите и практиките.
Нужно е също много различно медийно представяне на проблемите, публична изява и активистки изяви на хора, сблъскали се отблизо с психиатричната грижа. Много неща трябва да се случат, за да се преодолеят предразсъдъците към психичната болест. И не на последно място, грижата в България за психично болните трябва да се финансира повече, за да излезе от мизерните условия на съществуване.
Би било добре да се показва и разказва колкото се може повече за проблема във и извън институциите. Напоследък в световен мащаб е много популярна наративната медицина. Но българските лекари, дори психиатрите, не могат да говорят с пациентите си.
– Обяснете какво представлява наративната медицина?
– Името идва от „наратив“, което означава разказ. Идеята на наративната медицина е пациентът да бъде окуражаван да разказва повече за себе си, за ежедневието си, за симптоматиката си. Тези негови разкази после се анализират от лекаря, за да индивидуализира максимално терапията.
Ние имаме прекрасни лекари, но те не могат да общуват. Затова пациентите са винаги стресирани от това, че нищо не им се казва, не им се обяснява, а камо ли да им се даде възможност да разказват за себе си.
– Разкажете за вашата изследователска работа в областта на остаряването и грижата за възрастни хора и хора с деменция, както и за хора с увреждания?
– Като културен историк се занимавам и с устна история – събирам интервюта от хора, свързани с различни културни събития и културни модели, които те преживяват, както и с различните биографични ситуации, в които влизат. При биографичните интервюта някой разказва цялата си жизнена история, доколкото е възможно. Тези разкази сравнявам с архивни документи, със статии от вестници и други източници, за да възстановя някакво минало или да го разкажа по нов начин.
През 2016 г. покрай един проект за справяне с житейски кризи, предизвикани от заболяване на близък човек, попаднах на майки на деца с увреждания от Варна. Благодарение на моята колега Ина Димитрова постепенно навлязох в проучвания на живота с увреждане. Тогава взех интервюта и от хора, грижещи се за близки с деменция.
Но моят фокус е върху грижещите се, защото те също изпитват върху себе си неблагоприятния ефект на предразсъдъците на обществото, на стигмата и срещат много трудности. Хората, които се грижат за тежко болни, сами след време могат да се сринат психически, казано на ежедневен език, дори да влязат в психиатрични клиники. Така че, когато обществото стигматизира болните, то със сигурност прехвърля негативните си нагласи и спрямо семействата, които се грижат за тях. Това е сериозен проблем, който трябва да се осъзнае и да се адресира.
Мара Калчева, Портал на пациента
