Портал на Пациента

НЕ СИ САМ!

Събка Дякова-Чехович: Общият климат в обществото изобщо не подпомага лечението

Какви са страховете на хората с ракови заболявания в условията на изолация при извънредното положение и как може да им се окаже психологическа подкрепа

Сдружение „Спри рака” стартира национална кампания „Да помогнем на най-уязвимите!” за набиране на средства за закупуване на защитни средства и тестове за Ковид-19 за отделенията по онкология. Всеки, който иска да помогне, може да го направи на банковата сметка на сдружение „Спри рака” BG11DEMI92401000169397Какви са страховете на хората с ракови заболявания в условията на изолация при извънредното положение и как може да им се окаже психологическа подкрепа. За това разказва онкопсихологът Събка Дякова-Чехович, която от 7 години работи като психотерапевт по програма „Виктория” за рехабилитация на жени, претърпели рак на млечната жлеза.  

Госпожо Чехович, как се отразява изолацията в момента на хора с онкологични заболявания и пречи ли на тяхното лечение? От сдружение „Спри рака” твърдят, че много от болните заради страх от заразяване с Ковид-19 спират лечението си, а някои дори не го започват.

В момента прекалено много се обръща внимание на хипотетичната заплаха от коронавируса, която може да стане и реална, ако не спазваме мерките за социална изолация. За съжаление обаче тази хипотетична заплаха измества вниманието от съвсем реалната заплаха пред онкологичните пациенти. За хората с рак в момента е важно да започнат веднага лечение на вече диагностицираното онкологично заболяване. Вместо това повечето от тях стоят в домовете си, сковани от страх, и чакат да премине цялата истерия около Ковид-19. Като цяло общият климат в обществото изобщо не подпомага лечението на каквото и да било заболяване. Защото състоянието на страх и стрес променя цялата биохимия на организма – започват болестотворни окислителни процеси.

Би ли могъл човек сам да се справи в тази ситуация или е нужна помощ от околните?

Човек рядко е сам. Дори да живее сам в дома си, той е свързан с мрежа от други хора. Най-малкото той е свързан със специалист, който го лекува, и с личен лекар. В случая те биха могли да му дадат най-адекватните съвети. Със сигурност разговорът със специалист би помогнал много на човек с онкологично заболяване. Полезен е също разговор с познат, с приятел, ако той не е под въздействието на стресиращия страх. Облекчение на един болен човек може да донесе благ, човешки разговор с оптимистично настроен човек, който изповядва следната философия на живота, че всяко изпитание преминава.

Смятате ли, че кампанията „Да помогнем на най-уязвимите”, която ще дарява предпазни средства и тестове за онкологичните отделения, ще  свали страха от пациентите и ще ги накара да се лекуват?

Определено това ще намали страха. И в момента забелязвам сваляне на напрежението в сравнение с първата седмица от карантината. В началото постоянно ми звъняха хора, обхванати от панически страх. Вече не е така. Разговорите ни са много по-нормални, концентрирани върху нещата тук, които сега можем да направим. Животът ще победи, ще се нормализира, но трябва да се въоръжим с търпение и вяра.

Какво може да накара един човек с онкологично заболяване да излезе от страха и отчаянието, да се вземе в ръце и да се бори за живота си?

Няма един отговор, едно решение. Обикновено след новината за тежко заболяване човек изпада в състояние на травматичен стрес. В психологията това състояние се описва с термина травматично стресово разстройство. Човекът е шокиран от диагнозата, не може да приеме, че това се случва на него. Да, всички знаем, че никой не е застрахован, че няма да заболее от рак. Но човешката психика е устроена така, че да живеем с убеждението как тежките изпитания ще ни подминат. Това е част от инстинкта ни за самосъхранение. Затова, когато човек чуе диагнозата рак, стресът е налице. В живота има много причини, за които да се хванем и които да ни изтласкат от дъното на повърхността. Това са близките ни хора, любимите ни занимания. Вярята в Бог, независимо от религията, е изключително силен мотиватор. Но в моменти на общ страх, както е при тази пандемия, осъзнаваме, че не само ние сме поставени в тази ситуация. При някои хора това усещане може да свали напрежението, но при други може да засили отчаянието – „какъв смисъл има да се боря, когато утре може да ме хване и коронавирус”. Никой не е застрахован и няма сигурна рецепта за това как да излезем от това състояние.

Как оказвате помощ в момента на своите клиенти?

В момента работя само онлайн – провеждам интернет консултиране чрез различни платформи – вайбър, скайп или месинджър. Извън онлайн психотерапията съм в постоянна връзка с много от моите клиенти. Забелязвам, че тези, които и преди пандемията имаха вяра, надяваха се и бяха борбени, и сега са мобилизирани да се борят. А на тези, които са загубили вяра и надежда, се опитвам да им я вдъхна. Не слагам розовите очила, дори напротив – карам ги да говорят за страховете си. Следващият ми въпрос е „с какво този страх ти помага”. Опитвам се да върна човека в настоящия момент – тук и сега. В момента, който ние сега преживяваме, имаме определени задачи за вършене. А те са да приемем случващото се, ограниченията, които ни се налагат, и да запазим свеж поглед към бъдещето, да вярваме, че това ще премине и ще дойдат отново нормални времена. Много е важно човек да се концентрира върху тук и сега, върху нещата, които зависят от него. В глобален план какво ще стане после не зависи от него. Но от него зависи как после ще погледне на живота си, ще има ли силата и вярата да продължи напред или отново ще потъне в този страх. На всеки, с който разговарям, казвам: „Твоята задача е да запазиш психичното си здраве и баланс в живота сега. Това ще е определящо за това как ще гледаш на бъдещето”.

В момента всеки човек се страхува от смъртта, а болните от рак се страхуват двойно – и от вероятната зараза, и от самия рак. Как може този страх да стане продуктивен или няма продуктивен страх?

Има и продуктивен, мотивиращ страх. В такива моменти наистина усещаме, че сме смъртни. Но продуктивният страх ни мотивира да живеем по-осъзнато, да приемем смъртта като част от живота и времето, което ни е останало до смъртта, без да знаем колко е, да преживеем наистина смислено, да обичаме близките си хора, да простим на себе си и на другите, да бъдем по-внимателни с околните, да живеем по-красиво, да се радваме на малките неща, да си носим новите дрехи… Това са много важни уроци, които ни дават болестта и осъзнаването на нашата смъртност. Чувала съм неведнъж от пациенти, преминали през онкологични заболявания, че са станали по-осъзнати, че са се разделили със страховете си, че са скъсали с негативни, затлачващи модели на мислене и на поведение. Изправен пред лицето на страшна болест, пред вероятността да си отиде от този свят, човек придобива ново ниво на съзнание.

Накрая да дадете съвсем практични съвети на хората, които седят затворени вкъщи и не смеят да излязат.

Бих им казала да събират сили да излязат още първия ден, когато това бъде позволено. От една страна, ако не излизаме, това показва, че сме съвестни и отговорни граждани. Но, от друга страна, ако не смеем да излезем и след карантината, защото очакваме вирусът да ни нападне зад всеки ъгъл, то тогава ние още ще си седим в карантина. Бих препоръчала да мечтаят за този първи ден, за първата си разходка, облечени в най-хубавите си дрехи, жените с червило и бижута. Да мечтаят за нещата в живота, които ги правят радостни. Защото въображението за хубавите неща, за сбъдването на мечтите е голяма сила. Тя дори променя нашите биохимични процеси. Само от представата за хубавите неща се вдигат нивата на хормоните на щастието серотонин, допамин, ендорфин. Въображението е изключително силна антистрес терапия.

Автор: Портал на пациента