Даниела Неофитова от Разград е на 53 години, по образование – магистър икономист, работи като счетоводител. От 2012 г. е диагностицирана с псориатичен артрит. В Седмицата за информираност за ревматичните заболявания г-жа Неофитова споделя своята история на пациент с автоимунно ревматично заболяване.
Г-жо Неофитова, как се отключи заболяването псориатичен артрит при Вас?
Имам псориазис от 2001 г. Изявите му бяха само кожни. След като съпругът ми почина през 2012 г. отключих от стрес псориатичен артрит. Животът ми много се промени. Сковах се тотално. Не бях в състояние да си умия лицето, да се изкъпя, да ям, абсолютно всичко. Тогава детето ми беше ученик в Математическата гимназия в Разград. Той ми режеше хапките и ги набучваше на виличка, за да се храня. Бях тотално обездвижена, а бях само на 49 години. Виждах живота си занапред на инвалидна количка. Като започнах да чета за псориатичния артрит, разбрах, че е тежко заболяване.
Когато се сковахте, към какъв специалист се обърнахте?
Отидох първо на преглед при невролог, после – при физиотерапевт, който ми даде направление за ревматолог. Колкото и да е парадоксално, тогава за мене тази медицинска специалност не означаваше нищо, не знаех с какви заболявания се занимава. Човек, като не се е сблъсквал с тези неща, няма представа. Понеже в Разград нямаше ревматолог, отидох в Търговище при д-р Славчева, на която съм безкрайно благодарна. Тя е много съвестен лекар, с отлично отношение към пациентите. Още като ме видя, понеже имах рани по главата от псориазиса, д-р Славчева заяви, че имам псориатичен артрит. Попитах какво означава това и тя търпеливо ми обясни всичко. Видя, че съм много притеснена. Дори ръцете ми бяха мокри от пот. Подаде ми да разпиша амбулаторния лист, а аз не можех да държа химикалката. Разплаках се от безсилие. А д-р Славчева ми каза: „Спокойно, не се стряскай! И с по-лоши неща хората живеят“.
Какво беше лечението Ви в началото?
Тръгнахме със златния стандарт в лечението на псориатичен артрит. Бях на кортикостероиди в първите шест месеца – на медрол и метотрексат. Те обаче ми действаха зле. Плюс това напълнях много. И помолих д-р Славчева да промени лечението. Алтернативата беше биологична терапия. Д-р Славчева ми каза: „Ти си интелигентна жена. Почети повече за биологичното лечение. Аз ще ти обясня това, за което ме попиташ“. И така цял месец четох и плаках, защото разбрах, че биологичното лечение може да има много тежки странични реакции.
В един момент вкъщи не ми даваха да чета тези неща. С риск да си загуби социалните контакти синът ми си стоеше у дома и ме пазеше. В интерес на истината близките повече се стресират, отколкото самия болен. Аз си преживявах всичко за себе си, а пред тях се правех на весела. Но те ме познават достатъчно добре, за да видят, че не съм добре. От своя страна, близките ми също преживяваха тежко нещата.
Постигнахте ли ремисия на заболяването с биологичната терапия?
Пристъпих към биологичното лечение напълно съзнателно, с моето наистина информирано съгласие. Направо литнах, бях щастлива, защото нямаше помен от болките, от псориазиса. Започнах през 2013 г. и бях много добре до април 2018 г., когато образувах антитела срещу медикамента – от стрес. Тогава бях започнала една отговорна работа като главен счетоводител в общинско предприятие. Началниците ме товареха с много неща и не влизаха в положението ми. Плюс това правеха неща, които не приемах. Заради всичко това образувах антитела срещу медикамента, с който се лекувах и той спря да ми действа. Отново се върнах в началния етап с болките и сковаването. В момента отново съм на биологична терапия и вече се чувствам добре. Разбира се, с промяната на времето, при влага имам болки, но не е това, което беше. И макар, че изпитвах голям страх от лечението, при мен странични ефекти не са се проявявали.
Научихте ли се да управлявате стреса в живота си, защото явно стресът Ви влияе неблагоприятно?
Малко по малко успях да се справя със стреса. Приятели, които ме познават отдавна, ми казват: „Ти вече си друг човек“. Да, друг човек съм, защото вече гледам по-философски на нещата. Давам си сметка, че всеки ден ми е подарен. Спрях да преживявам драматично всичко около мен, защото точно това ми докара заболяването. Сега не обръщам внимание на дребните неща, защото няма смисъл. Е, невинаги успявам, но доколкото мога, не се ядосвам за дреболии. Гледам на живота по-спокойно.
Автор: Портал на пациента
