Представят 178 научни доклада на конференцията на ENMESH в София
За втори път в България след 2002 г. ще се проведе Международна конференция на ENMESH (European Network for Mental Health Service Evaluation). Основна тема на 16-та конференция е Преосмисляне на психичното здраве във време на промяна (18 – 20 юни в София). Организатори за България са Националният център по обществено здраве и анализи (НЦОЗА) и Глобална инициатива в психиатрията – София, в партньорство със Столична община.
В навечерието на конференцията разговаряме с Валентина Христакева – директор на Фондация „Глобална инициатива в психиатрията“.
– Г-жо Христакева, като един от организаторите на Международната конференция на ENMESH, какво да очакваме от този форум?
– Традиционно тази конференция се провежда в различни държави на Западна Европа. Много ценно за нас е, че през 2026 г. България е домакин на конференцията, и то за втори път след 2002 г. Домакинството ни дава изключителни възможности, когато се планират психичноздравни политики в страната ни, да ги сравним с изнесените научнопрактически данни на конференцията и вече да сме наясно дали ще работят.
За този форум в България идват най-високо ниво експерти психиатри и психотерапевти, хора с преживелищен опит, като всички те създават наука, изследват качеството и ефективността на психичноздравни услуги и пилотират нови интервенции. Отговор на въпроса дали тези услуги работят се търси по различни критерии, в това число лично преживяване и възстановяване на пациентите в съответните услуги.
Очакваме над 250 участници на конференцията в София, което говори за много голям интерес. За сравнение, в конференцията на ENMESH в Израел преди четири години участваха само 150 експерти. В София ще бъдат представени над 178 научни доклада, което прави събитието изключително ценно.
– Смятате ли, че конференцията ще повлияе на качеството на психичноздравните услуги в България?
– Надяваме се това да се случи, но не виждаме голям интерес от страна на български експерти. Даваме си сметка, че таксата участие е доста висока. Поради това предвидихме възможност за субсидиране на млади психиатри и за радост шестима от тях ще участват в събитието. Искрено се надявам този тип научни събития да даде възможност на млади хора, които искат да развиват психичноздравната система, да почерпят опит от научни изследвания и практики, основани на доказателства, и да ги приложат в България.
– Какво се случва в момента у нас с психичноздравните услуги?
– Когато се говори за политика за психично здраве в България, често се има предвид само психиатричната помощ. Някак не успяваме да провидим отвъд лечението и това създава напрежения и липса на комуникация между различните системи, което води до пропуски в лечението и възстановяването на хората, както и до огромни празнини по отношение превенция, ранна интервенция и систематична подкрепа на конкретния човек. Това е една от най-големите грешки, които правим. Лидерството в тази област е частично – обръща се внимание само на психичноздравните системи, само на психиатричната помощ. Всичко останало, свързано с живота на човека и неговото възстановяване, е разпиляно между различни други сектори – заетостта, икономиката, социалната политика, което оказва частична подкрепа, без да има цялостен подход. Много ни липсват алгоритми за взаимодействие между различните системи. Нямаме ясен план за това какво да се случи с човек, преживял криза и минал психиатрично лечение, след изписването от болницата. Нямаме система, в която психиатричните заведения да насочват към услуги в общността, както и обратното – на човек в криза да бъде гарантирано психиатрично лечение.
– Реално какво се случва с хората с психично заболяване сега?
– Когато се появи психичната болест, не можем да разпознаем симптоматиката й, поради огромната стигма, липсата на каквато и да е публична анти-стигма кампания, липса на здравно образование в училище, съответно липса на чувствителност към психичното страдание в семейната среда и в образователната система. У нас се прилага нагласата „Стегни се и ще се справиш!“. Затова доста дълго време психичното страдание на хората остават неразпознато и, съответно нелекувано. Стига се до усложняване на състоянието и до по-трудно въстановяване, когато лечението е закъсняло.
Когато човек се разболее от психично разстройство, трудно се решава да търси помощ основно заради стигмата и заради лошата система на психиатрична помощ. Със сигурност тя е най-лошата система в българското здравеопазване. Когато човек има някакво хронично телесно заболяване, може да намери качествена грижа. Но при психично заболяване намирането на качествена грижа е много трудно, защото този сегмент от здравеопазването много дълго време беше занемарен.
Колегите от държавните психиатрични болници, от психиатричните стационари се бунтуват срещу констатациите, че там условията са лоши. Но условията реално са лоши и то не толкова заради непрофесионализъм на работещите там, колкото от липсата на системно мислене за въвеждане на по-добра клинична практика в държавата.
Причината хората да не търсят навременно лечение е до голяма степен от невъзможността да намерят качествена грижа. Страхуват се къде ще попаднат, при какви условия, какво ще е отношението към тях. И тези страхове не са без основание. Когато човек влезе в болница, първо се сблъсква с не особено добри условия за лечение. И този факт той не може да интегрира по здрав начин. Не може да мисли за собствената си психична болест като за нещо, за което да се грижи, защото това е свързано с тази част от него, която не е била посрещната добре в психиатричния стационар. Той иска да я забрави, да махне тази част. Затова много трудно пациентът съдейства на лечението си. Особено при първи кризи, когато семействата на страдащите се сблъскат със системата. Болният се опитва да забрави периода на лечение, защото решава, че нова криза няма да се случи. Отключват се всякакви психологически защити и това води основно до липса на съдействие на терапията.
Няма ефективно насочване към услуги в общността, дори към консултативни услуги, каквито са психотерапевтичните, още повече, че тази професия все още не е регулирана – не знаеш на какъв „специалист“ ще попаднеш.
– А какво прави Фондация „Глобална инициатива в психиатрията“, за да се преодолеят дефицитите на системата?
– Първо, говорим за възстановяване не от психичната болест, а във психичната болест. Това означава възстановяване, при което живеем достойно и пълноценно с болестта.
Стремим се да прилагаме добри европейски модели и практики, които доказано работят в общността по отношение на различни аспекти от възстановяването. Например помагаме на хората да се научат да контролират собственото заболяване и да живеят в мир с него. Създаваме програми, които помагат на хората да възстановят загубени умения и да усвоят нови, за да се реализират на пазара на труда. Защото това доказано е една от най-възстановяващите интервенции.
Глобална инициатива в психиатрията не само пилотира тези практики. Работим интензивно с Министерство на труда и социалната политика, с колеги от други организации, с доставчици на социални услуги, за да могат тези практики да бъдат интегрирани в системата на социалните услуги.
Опитваме се да работим по границата с психиатричната система – всичко онова, което се отнася до взаимодействието на човека с психиатричната система, – влизане в болница, изписване от болница.
Работим също за гарантиране правата на хората с психична болест, защото тази група е от най-уязвимите и с нея системно се злоупотребява. Настояваме за постигане на обществени гаранции за правата им на всички нива – не само в рамките на психиатричните стационари, но и в общността, за да се предотвратят възможните злоупотреби и измами, на които често стават жертва хората с психична болест.
Повече за ЕNMESH 2016 тук.
Мара Калчева, Портал на пациента
