Социалната работа има място и там, където човекът се среща с едно от най-тежките изпитания в живота си – болестта. В болницата диагнозата рядко променя не само здравето. Тя влиза в семейството, работата, доходите, отношенията, плановете и представата за бъдещето.
По повод юбилейната конференция „20 години Българска асоциация за образование по социална работа (БАОСР): образование, професия, общност“, която ще се проведе на 9 октомври 2026 г. в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, в поредицата „Хората на социалната работа“ на БАОСР говори Александър Миланов – клиничен социален работник в Клиниката по медицинска онкология на Аджибадем Сити Клиник УМБАЛ Токуда. Интервюто е посветено на едно все още слабо развито у нас поле – клиничната социална работа и мястото на социалния работник в здравеопазването.
В България все още рядко свързваме болницата със социалната работа. Какво всъщност прави клиничният социален работник до леглото на човек с онкологично заболяване и какво остава невидимо за останалите в лечебния екип?
Когато човек чуе диагнозата рак, лекарят вижда заболяване, което трябва да бъде лекувано. Аз трябва да видя и живота, в който това заболяване влиза, защото този човек може да се прибере от болницата и да няма кой да му помогне. Може да има две малки деца и да не знае как да им каже, че е болен. Може да се страхува, че ще загуби работата си. Може да няма пари да пътува за лечение. Може да има възрастен родител, за когото самият той се грижи. Може просто да е толкова уплашен, че да не е разбрал половината от онова, което му е казано в кабинета. Това е голямата невидима част от болестта. Клиничният социален работник влиза точно там – между диагнозата и живота с нея. Оценява не само социалния статус, а риска, ресурсите, отношенията, способността на човека да се справя и подкрепата около него. Работи с пациента и семейството, участва в кризисни интервенции, помага при трудни решения, свързва различни системи и услуги и защитава интереса на пациента. Понякога най-важният въпрос не е „Какво Ви боли?“, а „Как ще живеете оттук нататък?“.
Работите с хора в моменти, в които диагнозата променя не само здравето им, но отношенията в семейството, работата, доходите и представата им за бъдещето. Къде свършва медицинският проблем и започва социалната работа?
Не мисля, че човекът може да бъде разделен толкова удобно. В медицината сме принудени да поставяме граници между специалностите, но животът на пациента не ги спазва. Една жена с рак на гърдата не влиза в болницата само с тумора си. С нея влизат страхът дали ще види децата си пораснали, отношенията с партньора, кредитът за жилището, работата, образът на собственото ѝ тяло и въпросът как ще изглежда животът ѝ след лечението. Човекът с онкологично заболяване не престава да бъде родител, партньор, служител, приятел или нечие дете само защото е станал пациент. Затова добрата онкологична грижа не може да приключва с правилното лекарство. Тя трябва да се интересува и дали човекът има условия да проведе това лечение, разбира ли го, има ли подкрепа и какво се случва с живота му между две вливания. Социалната работа започва там, където медицината среща реалния живот. А в онкологията тази среща е всеки ден.
Какво губи пациентът, когато в една болница има отлични лекари и модерно лечение, но няма социален работник?
Губи някого, чиято работа е да вижда цялата картина. Можем да имаме най-съвременната терапия, но ако пациентът няма пари да стигне до болницата, ако е загубил работата си, ако семейството му се разпада под напрежението или ако не разбира как да се ориентира между институциите, медицинският успех вече не е достатъчен. И точно тук виждам един от парадоксите на съвременната медицина – можем да инвестираме огромен ресурс, за да лекуваме заболяването, и в същото време да оставим човека сам да се справя с последствията от него. Психо-социалната грижа не е луксозна добавка към лечението. Тя е част от качествената медицинска грижа. Не е достатъчно човекът да живее по-дълго. Трябва да ни интересува и как живее през това време.
Вие сте едновременно практик и изследовател на психо-социалната подкрепа в онкологията. Подготвят ли днес българските университети социалните работници да бъдат част от здравната система?
Имаме добри специалисти и добри университетски програми, но клиничната социална работа все още няма достатъчно ясно място нито в образованието, нито в здравната система. Работата в болница изисква специфична подготовка. Трябва да разбираш медицинския контекст, без да се превръщаш в лекар. Да разпознаваш психологическия дистрес, без да се представяш за психолог. Да познаваш социалните права и системите, но да не свеждаш професията до административно посредничество. И най-вече трябва да можеш да останеш до човека в момент, в който понякога няма решение. Това не се учи само от учебник. Необходими са специализирано образование, клинична практика в лечебни заведения, супервизия, ясни професионални стандарти и много по-сериозно присъствие на социалните работници в мултидисциплинарните екипи.
Ако искаме социалният работник да бъде равностоен професионалист в болницата, трябва да започнем да го подготвяме като такъв.
Ако след 20 години клиничната социална работа има мястото, което според Вас заслужава, как би изглеждала една болница тогава?
Надявам се след 20 години да ни изглежда странно, че някога сме лекували тежко болни хора без клинични социални работници. Представям си болница, в която още при диагнозата се оценява не само медицинският, но и психо-социалният риск. В която лекарят, медицинската сестра, психологът и социалният работник не работят един след друг, а като един екип. В която семейството също получава подкрепа. В която изписването не означава просто документ в ръката, а реален план как човекът ще продължи живота си извън болницата. И в която никой пациент не трябва сам да разбира коя институция, право или услуга може да му помогне точно когато силите му са най-малко. Но за да стигнем дотам след 20 години, трябва да започнем сега – да образоваме клинични социални работници, да създадем стандарти, да отворим позиции за тях в болниците и да изследваме резултатите от работата им.
Източник: Българска асоциация за образование по социална работа (БАОСР)
