Клиничният психолог и психоаналитик д-р Велислава Донкина е доктор по психология към БАН и преподавател в НБУ. Ръководила е първото за страната Звено за психологична и немедицинска грижа в Специализираната болница за активно лечение на хематологични заболявания, като е разработила и Стандарт за този тип немедицинска грижа.
Д-р Донкина също е съучредител на Асоциацията на психолозите и психотерапевтите, работещи в медицински структури, и консултант на Национален център по психо-соматика.
Разговаряме с д-р Донкина по повод участието й в съпътстващия семинар на 16-та Международна конференция на ENMESH на тема „Отвъд оцеляването: психично здраве, стигма и иновации в съвременната онкологична грижа“. Основна тема на 16-та конференция е Преосмисляне на психичното здраве във време на промяна (18 – 20 юни в София)
– Д-р Донкина, какви са психичните реакции на хората, когато бъдат диагностицирани с рак?
– Сблъсъкът с тежко заболяване, ограничение, загуба е по някакъв начин среща с много различна реалност от тази, която сме се надявали и опитвали да изградим в живота си. В този смисъл реакцията винаги е свързана с огромна дестабилизация, със шок, със смразяване на психичното, с нужда от време пациентът да асимилира информацията. Това е много важно да се знае от лекарите, защото в много често в такъв момент, поради защитната реакция на психиката ни, хората дори не могат да разберат в пълния смисъл какво казва лекарят за заболяването и какви са следващите стъпки. Емоционалната подкрепа на онкологичния пациент в този момент е изключително важна, както и психологичната работа по-нататък, за да може човекът да се възстанови от първоначалния шок.
Но има нещо още по-интересно в човешката психика, което предшества диагнозата. Направени са редица световни изследвания, включително и нашето, които показват, че съществува корелация между качеството на определени психо-емоционални процеси и разгръщането на автоимунни, хронични и злокачествени заболявания. Това поставя качеството на психичните процеси в групата на най-значимите епигенетични фактори за отключване на онкологични и други заболявания.
Известно е, че някои видове рак на гърдата не са наследствени. Тяхната спонтанна поява може да се обясни именно с особеностите на психиката на пациента. От друга страна, често хора, които са носители на ген за злокачествено заболяване, не се разболяват. Това са доказателства за ролята на епигенетичните фактори, в които влизат освен начинът ни на живот, вредните навици, прословутият стрес и разбира се качеството на психичния и емоционалния ни живот.
– Разкажете за вашето проучване „Психично функциониране – злокачествено боледуване: възможни корелации“.
– Проучването се извършва от Департамент когнитивна наука и психология, Нов български университет, МП Клинична психология, психоаналитична перспектива, заедно с МБАЛ Надежда, Център за психоанализа и медицина.
Идеята е да провери теоретико-клиничната хипотеза, че някои особености на психичното функциониране на пациентите са свързани с разгръщане на злокачествени заболявания. Целта е да се оцени психичното функциониране (личностна организация, афективна преработка и регулация, защитни механизми, стил на привързаност, депресия и тревожност) на пациенти, диагностицирани с малигнени (злокачествени) и бенигнени (доброкачествени) онкологични и хематологични заболявания.
– Какви особености на психичното функциониране на човека може да са фактор за отключване на онкологично заболяване?
– Обикновено става дума за недостатъчна възможност за преработка на психичния стрес – да не можем достатъчно добре да символизираме, да ментализираме, да процесираме стреса, дали поради някое травматично събитие в живота ни, или поради изначалната структура на психичния ни апарат.
Хората често мислят погрешно, че трябва задължително да има реално травматично събитие, което да провокира страдание. Ако имаме интензивно психично напрежение, страдание, тревога, то може да не е свързано с реално събитие, а да е плод на нашите вътрешни конфликти и затруднения. Психичното екстрено напрежение трябва да бъде осмислено, разбрано, преживяно, за да се справим с него, или трябва да бъде освободено през поведението. Когато и това не е възможно, енергията на това напрежение не може да изчезне. Единственият начин да се освободи е като намери в тялото онези генетични слаби места, неговите генетични предразположения за определени типове заболявания. Ако го обясним биологично, всяко свръхнапрежение нарушава хомеостазата на организма и този дисбаланс влияе на всички процеси в организма.
– На базата на световните проучвания и на вашето изследване, какви психични качества са необходими, за да се справим с болестта?
– Не става въпрос толкова за психични качества, които да ни помогнат да се справим с болестта, а за психични качества, за които да се грижим така, че да не се разгърне болестта. Най-общо за това е нужно добро ниво на психично функциониране – да имаме по-добра връзка с вътрешния си свят, да разбираме по-добре какво ни напряга, какво ни плаши, какво чувстваме и да можем да придаваме смисъл на своите преживявания. Този смисъл не е задължително да бъде верен на реалността, а да бъде нашият личен смисъл.
Например хората, когато боледуват, си мислят, че болестта е предизвикателство, което им се изпраща в живота, за да го преодолеят и да станат по-силни. Помня един свещеник, който се лекуваше преди време в една от болниците, в която съм работила. Той получи усложнения на заболяването, претърпя много операции, което е болезнено и дезорганизиращо преживяване, но успя да направи нещо много креативно – съдейства на болницата да си построи параклис и й подари иконостас…
Тук е ролята на нашата вътрешна способност творчески да продължим да живеем, въпреки отказите на реалността, трудностите, заболяванията, ограниченията, липсите, без да бъдем разрушени.
– Какви симптоми и усещания не бива да пренебрегваме, ако трябва и да отидем на психотерапия, за да не стигнем до заболяване?
– Нито един симптом не трябва да пренебрегваме, защото както в медицината, така и в психотерапията симптомът е много важен. Той има значение, стойност, смисъл. Той ни казва, че нещо се случва, и когато бъде разбран, осъзнаваме какво се случва. В случаите на хора с нарушено качество на психичните процеси като че ли симптомите за тях нямат смисъл.
При всички случаи трябва да обръщаме внимание както на нашето тяло, така и на нашето психично, не в смисъл да бъдем хипохондрични и да живеем в постоянен страх, а в смисъл да уважаваме качеството си на живот и да бъдем като добри родители за самите себе си, да бъдем едновременно и детето, и добрият родител. В ерата на високите технологии, на комуникациите, на дигитализацията, които предпоставят нов тип напрежение и нов тип начин на живот, връзката ни с нас самите, с нашите емоции и с нашето тяло е много важна.
Повече за ЕNMESH 2016 тук.
Мара Калчева, Портал на пациента
