Повечето пациенти трудно получават обратна връзка от лекарите си
Лидия Витанова е председател и основател на сдружение „Заедно срещу саркома“, базов консултант по позитивна психотерапия и пациентски застъпник към Европейската референтна мрежа за детския рак. Работата й е фокусирана върху психологическата подкрепа и здравната комуникация в онкологията.
Г-жа Витанова беше гост-лектор на първия уебинар на тема „Как се съобщават лоши новини в медицината“, част от програмата „Човекът в медицината“ – специално разработена за студенти по медицина, за да ги подпомогне в развитието на психологически и комуникационни умения в лекарската практика.
Домакин на събитието беше Младежки център София към Столична община, който е новото място за младите хора, с разнообразие от активности в направления изкуство, култура, личностно развитие и образование.
Ето какво сподели по темата Лидия Витанова специално за Портал на пациента.
Г-жо Витанова, какво Ви мотивира да обяснявате как се съобщават лоши новини в медицината по правилния начин?
Темата „Как се съобщават лоши новини в медицината“ ме вълнува дълбоко от момента, в който разбрах диагнозата на сина си. Изпитах искрено удовлетворение, когато получих възможност да изнеса лекция пред студенти по медицина. Мотивът ми е личен. Трудно се забравя моментът, в който чуваш страшна диагноза за детето си – поднесена в коридора и по неподходящ начин. Трудно се забравя и когато лечението не дава резултат, а това се съобщава по нечовешки начин – не само на нас, родителите, но и на самото дете. Именно тези преживявания ме амбицираха да направя всичко възможно, за да допринеса за началото на промяна в комуникацията между лекар и пациент.
Мотивираха ме и пациентите, с които работя чрез сдружение „Заедно срещу саркома“. Те често споделят как са чули лошите новини – с изрази като „изтеглихте късата клечка – няма лечение за тази болест“. Смятам, че подобен подход не е нито човешки, нито професионален.
Силно вярвам, че промяната в комуникацията ще дойде чрез младите лекари. Именно това ме вдъхновява да споделям опит и знания със студенти по медицина. За съжаление, в повечето медицински университети у нас липсва обучение по трудните теми в общуването с пациенти. Затова уебинари и семинари като този са изключително ценни за бъдещите медици. Надявам се поне малко да повлияя на начина, по който ще общуват с пациентите в бъдещата си практика.
Какво най-много тежи на пациентите, когато им се съобщават лоши новини?
Затруднената комуникация между лекарите и пациентите се дължи на много фактори. Всички знаем, че медиците у нас са малко и са натоварени с много административни задължения. Ангажиментите им далеч надхвърлят само грижата и лечението на пациентите.
За повечето пациенти най-тежкото е, че трудно получават обратна връзка от лекуващия екип, както и начинът, по който се съобщава лошата новина. Рядко се случва лекарят да има възможност да седне на тихо и уединено място с пациента и да му обясни състоянието с емпатия.
Когато се съобщава диагноза – независимо дали става дума за животозастрашаващо, психично или хронично заболяване, това променя живота на пациента и на семейството му. Това е деликатен момент, в който е добре лекарят да отдели пет или десет минути, за да отговори на основните въпроси на пациента и за да може самият пациент да чуе и разбере какво му се казва.
Много е важно да получи достатъчно информация – за какво заболяване става въпрос, какво го очаква в бъдеще, какви са рисковете, на които да обърне внимание, и какво следва оттук нататък. Вместо това често пациентът тича по коридора след лекаря и получава само една-две думи.
Разбира се, не е редно да поставяме всички лекари под общ знаменател. Но това са трудностите, с които пациентите се сблъскват в такива моменти и които са споделяли с мен.
Какво най-много интересуваше студентите медици на уебинара и за какво питаха?
Младите хора проявиха силен интерес към темата, която самите те определиха чрез предварителна анкета. Обратната връзка беше категорична – темата за съобщаването на лошите новини не се засяга в образователната система и липсва подготовка за подобен тип комуникация.
На уебинара участниците задаваха въпроси, свързани с реални предизвикателства от практиката: как се съобщава тежка диагноза на пациент, който не желае да знае, или когато близките се притесняват как ще понесе информацията. Обсъдихме и ситуации, свързани с психични разстройства – по тази тема поех ангажимент да събера допълнителна научна информация.
Възникнаха и важни етични въпроси: какво се случва, ако на пациента бъде спестена информация, но впоследствие сам я научи. Подчертах значението на честността – без лъжа, но с внимание към това докъде човек е готов да чуе истината. От ключово значение са емоционалното му състояние и капацитетът му да понесе информацията. В същото време близките трябва да бъдат напълно информирани.
Тази преценка обаче изисква време и нормално общуване, а не повърхностен разговор в коридора.
Точно така. Необходимо е да се намери уединено място, където да се проведе спокоен разговор. В никакъв случай това не бива да се случва в коридора, пред колеги или други пациенти, които чакат пред кабинета. Трябва да е разговор, за който е сигурно, че няма да бъде прекъснат внезапно или разсеян от странични фактори.
Казвам това с пълното съзнание колко претоварени са лекарите у нас. Но вярвам, че е възможно да се отдели достатъчно внимание на пациента и на неговите близки. А когато става дума за тежка диагноза при дете, която трябва да бъде съобщена на родителите, трябва да се подходи с особено внимание, човечност и емпатия.
Какво изпитват родителите, когато диагнозата на детето им е казана набързо, в неподходящо място?
Когато става дума за сериозно заболяване при дете, общуването с родителите трябва да бъде изключително внимателно. Получаването на такава новина е шок. Едва ли някой родител някога си е представял, че ще му се наложи да чуе подобно нещо за детето си. Първата реакция обикновено е отричане: „Не, това не може да е вярно! Сигурно има грешка. Трябва да проверим отново.“ Това е защитен механизъм – начин да се справят с нещо, което е прекалено страшно, за да бъде прието веднага. Светът им е разтърсен.
Именно затова е толкова важно да се разговаря с родителите внимателно, спокойно, в подходяща обстановка – далеч от коридорите, далеч от други хора, без риск от прекъсване. Информацията трябва да бъде представена ясно и, ако е нужно, повторена няколко пъти, за да бъдат разбрани и запомнени важните неща – особено кои са следващите стъпки. Родителите имат нужда от ясен план.
От личен опит зная, че когато чуеш тежка диагноза, в един момент просто спираш да чуваш. Емоциите започват да бушуват и не можеш да възприемаш какво ти се казва. Затова е важно да има време, тишина и повторение – за да стигне всичко до съзнанието.
Къде открихте адекватната информация за това как по правилния начин да се съобщават диагнози и лоши новини?
Първо, през личния си опит – знам какво е да ти съобщят по неподходящ начин лоша новина, за която въобще не си подготвен. Самата аз съм преминала през шока, през отричането, през търсене на алтернативни варианти и т.н.
Болестта на сина ми и неговата загуба коренно промениха живота ми. Това ме мотивира да поема нов път – на задълбочено изучаване на психологическите аспекти на здравето и болестта. Имам академична подготовка в областта на здравната психология, както и участия в редица специализирани обучения, свързани с травматерапия, стресотерапия и посттравматичен стрес. Обучавам се и в школата по Позитивна психотерапия, където модулите, свързани с кризи и травми, са изключително полезни.
За подготовката на този уебинар посветих значителна част от времето и усилията си на задълбочено изучаване на научна литература. След източниците, които използвах, е ръководството на Тексаската детска болница, адаптирано за България от фондация „Даная“ – изключително ценен ресурс, особено за специалисти, които работят с деца. Книгата е достъпна напълно безплатно и може да бъде поръчана през сайта на фондацията.
Друг основополагащ източник е монографията на д-р Елизабет Кюблер-Рос „За смъртта и умирането“, която описва психичните процеси при пациенти, изправени пред края на живота, и моделът й за петте стадия на скръбта – широко признат в научните и терапевтичните среди.
Работите ли с пациенти?
Като представител на сдружение „Заедно срещу саркома“ ежедневно общувам с пациенти. Някои от тях са объркани и несигурни какво да предприемат, именно заради липсата на ясна и разбираема комуникация с лекуващия лекар. Често се налага буквално да „превеждам“ информацията, за да им стане ясно какво означава дадена диагноза, изследване или препоръка. Стремя се да помогна по всякакъв начин, за да им помогна да свикнат с новата реалност.
Важно е да преминем заедно през всеки етап от лечението. Не съм лекар и не претендирам да разбирам напълно медицинската терминология, но се опитвам да бъда до тях – като опора, като съветник, като човек, който е минал по подобен път и знае колко страшно и самотно се чувстват.
Автор: Мара Калчева, Портал на пациента
