Влечението към хазартни залагания се развива най-бързо, води до финансов колапс и самоубийства
Доц. д-р Михаил Околийски завършва социална терапия в Хумболтовия университет в Берлин (Германия) през 1995 г., а през 1998 г. взема докторска степен по сексология в същия университет. Ръководи направление “Психично здраве” в Националния център по обществено здраве и анализи до 2014 г., когато става експерт в офиса на Световната здравна организация (СЗО) в България. Преподава сексология и репродуктивно здраве в Югозападния университет “Неофит Рилски” в Благоевград. Създава системно здравно образование за различни възрастови групи в училищата. От 6 юни 2023 г. до 9 април 2024 г. е зам.-министър на здравеопазването в редовното правителство на Николай Денков. От 19 февруари до 8 май 2026 г. е министър на здравеопазването в служебното правителство на Андрей Гюров.
В момента е експерт в дирекция „Психично здраве и превенция на зависимостите“ към Националния център по обществено здраве и анализи и практикуващ психотерапевт. Координатор е по международните отношения на неправителствената Коалиция HPV. Автор и съавтор е на над 100 научни публикации в български и международни научни издания, включително The British Journal of Psychiatry, JAMA Psychiatry и The Lancet Psychiatry.
Разговаряме с доц. Околийски по повод Световния ден на психичното здраве – 10 октомври, чието мото през 2026 г. е „Да чуем преживяното: Реални гласове, реална промяна“, обявено от Световната федерация за психично здраве (WFMH).
– Доц. Околийски, какво е необходимо за превенция на психичното здраве и съответно какво се прави и какво не в България?
– Изключително важно за психичното здраве, от една страна, е да знаем как да го запазим, как да правим превенция на психичните заболявания, да се обучаваме на това как да минимализираме и менажираме стреса, който ни разболява и психически, и физически. Това реално никъде в България не се практикува. Общопрактикуващите лекари и педиатрите са фокусирани върху телесните заболявания, а психичното здраве остава подценено. Не се разпознават и симптомите на професионалното прегаряне – така нареченият бърнаут. Това не е диагноза, а феномен, който води често след себе си до депресия, тревожност и презентаизъм, тоест да ходиш на работа, да присъстваш телом, но всъщност да не си ефективен и да не допринасяш за успеха на работния процес.
От друга страна, за психичното здраве на населението е необходим добър достъп до психичноздравни, психиатрични и психотерапевтични услуги. А този достъп в България не се подобрява с годините.
Липсват също програми за промоция на профилактиката на психичното здраве. Наблюдаваме неумение на младите хора да се справят с кризите, които нормално спохождат тийнейджърския им живот. Извършват се нови и нови самоубийства от млади хора, но нищо не е направено за превенция. Точно затова в Плевен, където през 2025 г. се самоубиха две момчета и приятелите им от тяхната компания бяха оставени да се справят сами с травмата, от Националния център за обществено здраве и анализи (НЦОЗА) започнахме проект, финансиран и експертно подкрепен от УНИЦЕФ. В момента с екип от НЦОЗА и смесен екип експерти от нашия център и от УНИЦЕФ се опитваме да разработим добри практики, с които да влезем в училищата, да подкрепим семействата и да подпомогнем психичното здраве на тийнейджърите от Плевен. Идеята ни е натрупаният опит след това да бъде мултиплициран на национално ниво. Дано бъдем чути и подкрепени от властимащите.
– Не само децата, но и техните родители са оставени в безпътица и не знаят как да се грижат за психичното здраве на децата си. Какво може да се направи за това поколение родители?
– Това е основният въпрос и затова сме определили семействата и родителите като една от основните таргетни групи на нашите усилия. Често доверителният разговор между родители и деца не се случва, защото самите родители се чувстват безпомощни и не са наясно как да го започнат, как да го продължат и какво да изискват от децата си. Отношенията обикновено се свеждат до заповеди – използвай по-малко телефона си, направи това или не прави онова. Но емпатичният разговор относно потребностите на децата и страховете им, липсата на информация как се структурират и менажират човешки отношения, как се започва връзка с партньор и как се прекратява такава връзка, как да се реагира на обидата от приятел и това да не води до агресия, отчаяние или травма. Доверителните разговори между поколенията трябва да се водят във всяко семейство. Надяваме се с този набор от добри практики, с които разполагат експертите на УНИЦЕФ, да помогнем на родителите да започнат да общуват пълноценно с техните деца.
– Промени ли се нещо в лечението на психичното страдание?
– За съжаление все още психиатричната грижа преобладаващо е биологизирана и предоставяна в изолирани от населените места психиатрични болници. Нито една психиатрия, с изключение на тази в Пазарджик, не е преместена в града. Боксува и проектът по Плана за възстановяване и устойчивост да се премести психиатричната болница „Св. Иван Рилски“ от Курило в София, в сградата на Транспортна болница.
Психиатрията продължава да е тотално недофинансирана, да се крепи на исторически бюджет, който изобщо не позволява иновации, което я поставя в „задния двор“ на медицината. Това означава, че стигмата към психичните заболявания и към психиатрията продължава да съществува в общественото съзнание.
Опитахме да въведем клинични пътеки в психиатрията и бяхме договорили четири, но това предложение удари на камък заради честата смяна на правителствата и заради съпротивата на Българската психиатрична асоциация към всякакъв вид иновативно и ефективно финансиране на услугите.
Третият проблем е липсата на деинституционализация в психиатрията – прехвърлянето на услугите от болниците, стационарите и центровете за психично здраве в общността, където хората живеят. За това също има причини – липса на адекватно финансиране и липса на разбиране колко е важно човек да не бъде откъсван от социума си, когато се лекува от психично страдание.
Както при повечето медицински услуги, така и при психичноздравните услуги хората са принудени да доплащат от джоба си. Специално психотерапевтичната помощ се заплаща изцяло от пациентите, а за другите услуги се доплаща някакъв процент, което ги прави труднодостъпни.
– Като служебен министър на здравеопазването направихте стъпки за регламентиране на психотерапевтичните услуги и други мерки. Какво се случи след това?
– Психичното здраве бе наш приоритет по време на мандата ни като служебно правителство. Успяхме да направим някои стъпки по модернизацията на психиатричната помощ, но те не бяха продължени от следващото правителство. Например създадохме добра рамка за практикуването и финансирането на психотерапията, като променихме две наредби на МЗ. В процеса участва широка работна група от експерти – всички лидери на мнение в сферата на психичното здраве. Създадохме много добър регламент за това кой точно може да предоставя психотерапевтична помощ, защото това не е регулирана професия и на практика всеки може да си сложи табела „психотерапевт“. Регламентирахме и начина, по който се предоставя психотерапевтична помощ в лечебните заведения. Тези две наредби качихме за обществено обсъждане. Остана да бъдат въведени от следващия кабинет, което не се случи. Това е пропусната възможност за въвеждането на професията психотерапевт в националния класификатор на професиите, за регулиране на психотерапевтичната помощ и за качествена грижа.
А ако всичко това се въведе, може да отпуши развитието на дневни центрове, мобилни екипи и превантивни услуги в общността като алтернатива на институционалната грижа, която се практикува в момента.
Оставих добро наследство на следващия министър на здравеопазването с идеята да има приемственост, да се приемат направените промени след общественото обсъждане. Променихме и учебните програми по психиатрия. За модернизацията на психиатричната помощ бяха направени в срок ремонти на някои от психиатричните болници. Но за болницата в Севлиево и за преместването на „Св. Иван Рилски“ от Курило в София завършването на ремонтите е под въпрос. То се забави прекалено дълго и очевидно трябва да се довършва със средства от националния бюджет.
– Защо се стигна до това забавяне?
– Прокуратурата трябва да се заеме с въпроса защо фирмата, спечелила тези обществени поръчки, не си е свършила работата.
– Ваша кауза е и борбата с хазартната зависимост. Настоящото правителство афишира намерение да спре рекламата на хазарт. Как ще коментирате тези намерения?
– Не знам какъв ще е крайният вариант на внесения законопроект за забрана рекламата на хазарт. Но виждам, че се оставят вратички за изключения, което е много тревожно. Защото ще има възможност да се рекламират фирми и сайтове за залагания в областта на спорта върху екипи, банери, в зали и стадиони, което ще продължи да зарибява младите хора да залагат на спортни резултати, а след време да се превърнат във възрастни хора с хазартна зависимост.
На практика и сега рекламата на хазартни игри е забранена в телевизиите и в онлайн пространството. Просто някой трябва да следи дали забраната се спазва и да преследва вратичките, които се отварят за реклама на хазартни оператори – например в реалити форматите и по време на тазгодишното световно първенство по футбол. От служебното правителство сигнализирахме за тези нарушения на закона, но нито СЕМ, нито властите предприеха някакви действия, за да ги прекратят.
Най-голямата ми болка е, че това, което направихме за борбата с хазартната зависимост, не беше продължено. Ние създадохме фонд за превенция и лечение на хазартна зависимост с наредба по член 10а от Закона за хазарта, осигурихме финансиране в размер на 7 милиона евро и разписахме правилата, по които предоставящи психичноздравни грижи болници, центрове и граждански организации да кандидатстват за финансиране, за да предоставят програми за лечение на хазартна зависимост. Всичко беше спряно без никакви аргументи.
Тревожно е, че не съществува нито една държавно финансирана програма за лечение на зависимости при деца. Има само частни програми, които струват по 3000 – 4000 евро и които родителите на деца със зависимости трудно може да си позволят.
Ние искахме да развием държавно финансирана програма за деца. Влязохме в диалог с болницата за лечение на зависимости в Суходол, като оттам изразиха готовност да въведат такава програма, защото имат капацитет за това. По този повод проведохме редица разговори с кмета на община София, за да се предостави сградата на бившия Национален център по наркомании на ул. „Пиротска“ за детски център по лечение на зависимости. Това предложение даже влезе в дневния ред на заседание на Софийския общински съвет. Но един ден след като приключи мандата на служебното ни правителство предложението беше изтеглено, тъй като Министерство на здравеопазването не потвърди желанието си да стопанисва тази сграда и да развие програмата за борба със зависимостите при деца. За мене е неразбираемо защо сегашният екип на МЗ отказва да развие такава програма за децата и младежите.
– Колко са засегнатите от хазартна зависимост деца и възрастни в България? Какво се случва с тези хора сега и до какво може да доведе?
– Мащабът на засегнатите от хазартна зависимост може да се разбере само когато се направи епидемиологично изследване. Една от целите на Фонда за борба с хазарта, който учредихме, бе да се проведе такова изследване от Националния център по обществено здраве и анализи, за да се види реалната картина в страната. Разполагаме все пак с данни от ESPAD – изследване на рисковите поведения за здравето на децата в Европа от 2024 г. Те показват, че България е най-уязвима от всички страни в ЕС и по-уязвима от Сърбия и Румъния в региона. За период от три години имаме двойно покачване броя на юношите с устойчиво влечение и зависимост да залагат в бетинг сайтове. Това води до феномена, който се наблюдава в момента – една четвърт от Брутния вътрешен продукт да идва от приходите на хазартната индустрия, която има 33 милиарда евро общ оборот.
Спиралата на потъване и финансов колапс на цели семейства е факт. По тази причина стават убийства и самоубийства – баща уби детето си и се самоуби в Исперих; в други населени места също има подобни случаи. Хазартната зависимост води до потъване в дългове и дори до смърт. Задлъжнялостта на зависимите от хазарт много умело се подкрепя от възможностите за бързи кредити. Затова компаниите за хазарт често имат и бизнес с бързи кредити. Взетите по този начин пари много бързо изгарят в казината и в сайтовете за залагания онлайн.
Работил съм с млади хора и хора на средна възраст с хазартна зависимост. Имам и доста колеги, които предоставят терапия на зависими. Затова съм наясно, че хазартната е най-бързо развиващата се и най-опасната зависимост. За кратко време тя може да вкара човека в екзистенциална криза поради загубата на огромни средства. Тези хора залагат всичките си налични пари – свои и на семейството, след това ипотекират и продават имуществото си, за да покрият разходите си, и в един момент остават без никакви средства, в пулсираща зависимост, която изисква някой да започне да ги лекува. Но тази терапия не е достъпна, защото не е осигурена от държавата. Има само една държавна програма за зависимости от вещества – тази в болницата в Суходол. Но няма нито една за деца и тийнейджъри. Това е голямата ми болка.
Най-лошото е, че изобщо липсват индикации тежестта на този проблем да се разбира от Министерство на здравеопазването. Там се предприемат необясними административни реформи, които няма да подобрят обслужването на пациентите и няма да доведат до намаляване на разходите в здравеопазването. Напротив, при общественото обсъждане са подадени 63 негативни становища за готвената административна реформа. Вижда се, че МЗ е насочило усилията си в неправилната посока, вместо да работи приоритетно по програмите за обществено здраве с най-голяма обществена значимост и полза, както и да мисли за истинска здравна реформа, която да намали хоспитализациите, да подобри медицинското обслужване, да преосмисли здравната карта и т.н.
Мара Калчева, Портал на пациента
