Месечно плувам 60 километра, имам 9 европейски титли
Георги Пеев е на 50 години и от 13 години живее с трансплантирано сърце, а над 11 години има и трансплантиран бъбрек. И двете му трансплантации са правени в България – сърдечната през 2013 г. в болница „Света Екатерина“, а бъбречната през 2015 г. в Александровска болница, като донор на бъбрека е майка му.
Преди дни Георги Пеев се завърна от Европейското първенство за трансплантирани в Арнем, Нидерландия, където спечели пет медала. По този повод разговаряме с г-н Пеев за начина му на живот и за това защо донорските ситуации и трансплантациите в България са малко.
– Г-н Пеев, как се представихте на европейското първенство за трансплантирани в Нидерландия?
От 10 години участвам в състезания за трансплантирани – европейски и световни игри. В Арнем, Нидерландия, беше поредното ни европейско първенство. Не съм изпускал състезание, само през пандемията от COVID-19 две поредни първенства бяха отменени. Общо съм спечелил 9 златни, 8 сребърни и 1 бронзов медал на европейска първенства за трансплантирани. Тази година участвах в пет плувни дисциплини и спечелих пет медала – два златни, два сребърни и един бронзов. Шестият ми медал в Арнем ми е от турнира по футбол. Нашият отбор се включи за първи път и направихме феноменална изненада, като стигнахме финал, където загубихме от Полша. Така че имам и един сребърен медал на футбол. Беше забавление на турнира по футбол. Изненадахме и себе си.
– Може ли човек с трансплантация да живее съвсем нормално?
– От около 11 години демонстрирам точно това. Водя съвсем нормален, физически активен живот. Месечно преплувам до 60 километра. Това говори само по себе си. Разбира се, всичко зависи от конкретния човек. Стига да си физически добре, да нямаш проблеми след трансплантацията, можеш да си активен физически и да практикуваш спорта, който харесваш.
Имуносупресията е задължителна до живот за хората с трансплантирани органи. Физическата активност и спортът помагат за намаляване на страничните ефекти от имуносупресията. Затова е препоръчително всеки човек с трансплантация да спортува. Но физическото натоварване се съобразява с възможностите и с моментното състояние.
– Как се предпазвате от вирусни инфекции в сезона на грипа?
– Като всеки нормален човек през есента си поставям противогрипна ваксина. И каквито предпазни мерки използвате вие, това използвам и аз. Въпреки че имунната ми система е потисната, не е толкова страшно. Всеки от нас, хората с трансплантирани органи, знае как да се пази.
– Какво пречи в България да се правят достатъчен брой трансплантации и да няма голяма листа на чакащи?
– Листата не е чак толкова голяма – чакащите трансплантация са под 900 души. По-тревожното е, че те са реално пет или шест пъти повече, защото страшно много хора изобщо не се вписват в листата, макар че имат нужда от трансплантация. Предполагам, че около 3000 души реално подлежат на трансплантация.
За достатъчния брой трансплантации пречи липсата на адекватна политика и ангажираност на държавата. Във всички страни, в които донорството и трансплантациите са се развили в последните години, това е благодарение на държавната политика.
В България имаме системни проблеми и същевременно – тотален отказ на държавата да започне да ги решава.
В нашите болници не се установява мозъчна смърт. Наредба №14 на МЗ описва реда и медицинските критерии за установяване на смърт. Тя е два вида – циркулаторна, когато спре сърдечната дейност и кръвообращението, и мозъчна смърт по неврологични критерии. За осъществяване на донорска ситуация може да се стигне само ако е установена мозъчна смърт. Тук е големият проблем, защото според Наредба №14 мозъчна смърт имат право да установят само в 30 болници (донорски бази) – това са софийските големи болници и тези в големите областни градове. Ще дам пример с болницата в Хасково, която не е донорска база. Ако някой умре в тази болница, там по закон нямат право да установят мозъчна смърт.
- По статистика от районните здравни инспекции във всички области на страната годишно умират над 600 души с мозъчна смърт. А реално тя се установява само на 25 – 30 души. При това положение няма как да има достатъчно донори, съответно и достатъчно трансплантации в България.
- По-големият проблем е, че дори в болниците, които са донорски бази, координаторите по донорство не установяват мозъчна смърт, защото не са задължени да го правят. Координаторите по донорство не взимат заплата за това, а работят в болниците като анестезиолози.
- Най-фрапантното е, че България е единствената държава, в която установяването на мозъчната смърт не е част от медицинския процес по грижа за пациента. У нас това е част от процеса на донорството и поради това има проблем с донорските ситуации. Д-р Христо Христов беше координатор по донорство в УМБАЛСМ „Пирогов“ и през 2023 г. направи 29 донорски ситуации за кратко време, но после го накараха да си тръгне, защото болницата няма изгода от донорските ситуации. Въпреки че в бюджета на Министерството на здравеопазването има пари, че дейността по донорство и трансплантации е обезпечена.
За да стигнем до трансплантациите, трябва да има донори. А там нещата се късат. Освен трупното донорство в България унищожихме и живото донорство. От 15 – 20 трансплантации на бъбреци и черен дроб годишно от жив донор, стигнахме до 1-2 годишно. Същевременно над 80 българи отиват в чужбина и си плащат за бъбречната трансплантация. До 30 юни 2026 г. в България няма нито една бъбречна трансплантация от жив донор. Това не е нормално.
Ето защо имаме нужда от промени в закони и в подзаконови нормативни актове. Правили сме предложения през годините, включително и през 2025 г., когато бяха отворили Закона за органното донорство за чисто козметични промени. Според него, приживе може да декларираш единствено отказ за даряване на органи. Ако не го направиш, се приема, че си съгласен. Но винаги се питат близките. От Асоциацията на пациенти с бъбречни заболявания и приятели, в която членувам, предложихме да се въведе и позитивен списък на хората, които се съгласяват органите им да бъдат трансплантирани. Тогава няма да се питат близките.
– Какъв може да е ефектът на такава промяна?
– Където е въведено деклариране на съгласие за донорство, това не е довело до бум на трансплантациите. То не се прави по тази причина, а за да се види ефективността на всички кампании за популяризиране на донорството. Ако има трайна тенденция на увеличаване на хората, които декларират съгласие, това означава, че инициативите за популяризиране на донорството са успешни. Имам сериозни опасения, че законотворците ни са наясно, че има нещо сбъркано в цялата система, та затова не приеха нашите предложения. Но продължаваме да се борим. Нашата работа е да покажем, че след трансплантация човек може да бъде активен, да работи, да допринася за обществото, да бъде полезен за себе си и за семейството си. Сигурен съм, че ние, трансплантираните, си вършим добре работата. Но е крайно време и властимащите да си свършат работата.
Лошото е, че в последните 10 години се наблюдава регрес в донорството и трансплантациите. Сливането на Агенцията по донорство и трансплантации с Изпълнителна агенция медицински одит през 2019 г. не доведе до нищо добро. Преди две години властта си призна, че е направила грешка, но пак няма самостоятелна Агенция по донорство и трансплантации. Прави се едно и също и се очаква нещо да се промени. Е няма как. Страшно е, ако властимащите го правят, защото не им пука за човешкия живот. А трансплантациите спасяват човешки животи.
Мара Калчева, Портал на пациента
Снимки: личен архив
