Не се строят психиатрични болници, а наследяват стари сгради и бараки
Излезе монографията на доц. д-р Владимир Наков „Българската психиатрия в огледалото на историята“. Авторът е намерил пресечната точка между общественото здраве, социалната медицина, здравната политика и психиатрията. Книгата осветява не само историята на психиатрията в България, но и разкрива причините за сегашната криза в системата на психиатричното обслужване у нас. Ето на какви акценти от своя труд обърна внимание доц. Наков в интервю за Портал на пациента.
– Доц. Наков, кога се поставя началото на психиатрията в България?
– Първият квалифициран психиатър българин е д-р Петър Протич, но е работил в Румъния. Вторият ни психиатър д-р Димитър Калевич също в началото практикува в Румъния, а в България е директор на Александровска болница.
Има спор кое психиатрично отделение е първо у нас – дали във Варна или в Александровска болница. Но условията и на двете места са били неприемливи за действаща психиатрия. И не само там. В един от най-ранните приюти за психичноболни – в Карлуково, създаден 1902 г., е изграден водопровод едва през 1936 г. В контекста на историческата епоха водолечението е един от основните методи, прилаган по това време, а водоснабдяване в Карлуково изобщо е липсвало. Медикаментозните методи също са били ограничени.
От доклад на областния лекар в региона на Ловеч и Плевен през 1909 г. разбираме, че условията в приюта за деца с епилепсия в Балбунар са били меко казано „негостоприемни“. Д-р Витанов установява в психиатричното отделение в Ловеч, че печките не са обезопасени, че тоалетните са качета в двора на болницата, които са се извличали с кожени ремъци и след това са се изливали в градината.
– Какви са основните цели на психиатрията тогава?
– Основната цел както тогава, така и сега, е лечение на пациентите. Винаги има пациенти, които могат да се повлияят благоприятно от различни терапевтични методи и някои медикаменти. За съжаление голяма група пациенти от онова време в преписката между д-р Стефан Данаджиев и д-р Москов се описват, грубо казано, като „растения и минерали“. Това е хроничната крайна степен на шизофренията, при която изцяло липсва волева, физическа и умствена активност.
В началото на българската психиатрия има добри идеи за привнасяне опита на други държави. През 1876 г. се предлага страната да бъде разделена на три основни зони и във всяка от тях да има болница за лечение на остри психични кризи и болница за хронични пациенти. Идеята е да не се смесват потоците пациенти, защото влиянието на множество хронични пациенти е неблагоприятно за хора с нововъзникнали психични заболявания. Тази идея, както и много други, не се случва.
Имало е известен подем, дори са гласувани немалко средства за изграждане на психиатрична болница. Но това е времето на балканските войни и началото на Първата световна война и проектът пропада. По-късно – 1942 г. – със средства, осигурени от царица Йоанна, е завършен ремонтът на психиатричното отделение на Александровска болница. Но въпреки осигурените средства, първоначалният план не е изпълнен цялостно. Силно са редуцирани удобствата за пациентите и персонала.
– Какво се променя през така наречения период на социализъм? Какво смятате за постижение през този етап от развитието на психиатрията и какви са недостатъците?
– Този период е доста странен, защото между 1950 и 1960 г. в психиатрията не се използват утвърдените международни класификации на заболяванията, а се приема съветската класификация. Внася се диспансерният модел, без да се отчита липсата на ресурси, на обучен персонал. Голям проблем в нашата система, който и досега съществува, е така нареченото тристепенно обслужване на ниво санитари, медицински сестри и лекари. Санитарите обикновено имат най-продължителна и пряка връзка с пациентите, но им липсва обучение да общуват с тях. Това, което все пак е структурирало системата, е методичната помощ, вътрешните обучения, събирането на централизирана статистика и опити за анализи и прогнози. Но тези неща се случват на по-късен етап. И въпреки усилията е било невъзможно системата да се промени цялостно.
– По примера на съветския модел дали и у нас психиатрията е използвана като средство за репресия?
– Преки доказателства на практика липсват. Свидетелства в литературата има за единични случаи. Владимир Свинтила описва собствените си преживявания в Софийския психо-неврологичен диспансер.
На събрание на Софийското психиатрично общество и на Българската психиатрична асоциация бе заявено, че психиатрията не е използвана за репресии на политически опоненти. Но е факт, че по време на манифестации се забраняват домашните отпуски на пациентите. Те са се водели на „учет“ и са били поканвани с писма да напускат градовете. Имам устни разкази как преди манифестации с автобуси са извозвали до психиатрията в Раднево хора, основно с проблем с алкохола, независимо дали са били в период на ремисия или не.
За особено опасни действия на пациенти с предполагаеми психични заболявания са се считали убийство, опити за самоубийство, нападения на хора и бягство зад граница.
– Преди години за голямо постижение се смяташе изграждането на психиатрична болница в центъра на Пазарджик.
– Това всъщност беше студентско общежитие, превърнато в болница. Единствената целенасочено построена психиатрична болница, отговаряща на изискванията, е тази във Варна. Дори и за нея в началото плановете са широкомащабни, но намаляват бюджета, строежът продължава около 10 години и отпада изграждането на асансьори и много други неща.
– Защо повечето психиатрии се строят далеч от градовете, сякаш да скрият от обществото психичноболните?
– Реално психиатриите не се изграждат, а наследяват вече съществуващи сгради, дори бараки. Например болницата в Карвуна е настанена в сградата на бивш АПК (аграрно-промишлен комплекс). Тази в Кърджали е бивш затвор. Психиатричната болница пак в този регион, вече закрита, се е помещавала в бивши бараки на работниците в „Горубсо“.
Наистина са изолирали психичноболните от обществото. За съжаление и сега може да се чуят изказани с умиление твърдения, че навремето не е имало хора със психични заболявания извън институции. В това има резон, тъй като психиатричните легла са били около 11 000, а леглата в специализирани институции за възрастни и за деца са били огромен брой. Затова тези хора не са били видими за обществото.
– Какви опити за реформиране на психиатрията бяха направени след 1989 г. и кои успяха, кои – не?
– В края на 1989 и началото на 90-те години активна група от български психиатри, работили в чужбина, се опитват да прокара реформи в психиатрията в България. Подготвя се кръгла маса на тема „Кому е нужна реформа на психиатрията“. В едно дълго писмо от д-р Марин Чолаков става ясно, че гласът на тези хора не е чут. Все пак се създават няколко неправителствени организации като Българската психиатрична асоциация, Софийско психиатрично общество и по-късно Колегиум Частна психиатрия.
Проблемът с реформите е, че процесът е несистемен. Изготвена е Национална стратегия за реформа в българската психиатрия (2001 до 2005 г.), но поради политическа нестабилност и липса на финансиране реформата е частична. Част от промените се осъществяват на базата на проекти, което не осигурява тяхната устойчивост. В крайна сметка не са постигнати заложените резултати.
Следващите програми също не се осъществят, като например проектът от 2006 г. До сегашната Национална стратегия за психично здраве на гражданите на Република България има само опити за изготвяне на такива документи.
Междувременно от 1994 г. България се посещава от представители на Американската и на Европейската психиатрична асоциация, от чуждестранни координатори за психично здраве, от Комитета за предотвратяване на изтезанията и унизителното отношение. Докладите от проверките им в нашите психиатрии всеки път са унищожителни. Но промени на практика почти няма.
– Защо системата е толкова консервативна?
– Един от основните проблеми е, че хората в системата са намерили своето място, създали са си комфорт. Явно се страхуват да излязат от зоната си на комфорт и да направят нещо ново, въпреки лошото състояние на психиатричните болници.
Колкото и да не искат да признаят колегите, които работят в тежки психиатрични заведения, в един момент настъпва деморализация на персонала и той започва да си харесва това място, което за външните наблюдатели е с тежки проблеми и унизително отношение към болните. В една от болниците през 2024 г. лично съм виждал трима пациенти да спят на две легла, опрени едно до друго, или двама пациенти да спят на едно легло, защото в тази стая има климатици и е топло, а другите не се отопляват. Освен това има режим за използване на топлата вода – само веднъж в седмицата. Битовите условия са голям проблем, защото трябва да се разбере разликата между психиатрично и друго лечебно заведение. Ако попаднете в хирургия за 3 до 5 дни, може да понесете всякакви условия, но в психиатрия, в стая с десет човека трябва да живеете поне месец. А някои болни живеят там с години.
– Това е куриоз, но ваши колеги бяха възхитени от условията в американската психиатрия, показана във филма „Полет на кукувиче гнездо“ от 1975 г.
– Нищо чудно, защото условията в българските психиатрии са изключително неприемливи. А по това време всяко трето легло в САЩ е било психиатрично. Световна тенденция е деинституционализация на психиатричната помощ. Разбира се, в развитите държави съществуват и големи психиатрични болници, но те отговарят на нормалните стандарти на живот, включително в тях може да се гледат домашни любимци, да се спортува и други удобства.
Голямата вълна на деинституционализация, необезпечена със психичноздравни услуги в общността, също се оказва рискова промяна, която се отразява неблагоприятно основно на пациентите.
Мара Калчева, Портал на пациента
