Родителите да търсят специалист още когато забележат вманиачаване по храната
Людмила Людмилова е била учител по биология и химия в продължение на 30 години. След като дъщеря й се разболява от анорексия, за да й помогне, г-жа Людмилова учи психотерапия, енергийна психология, защитава диплома за семеен и родов терапевт в Прага (Чехия).
Днес Людмила Людмилова е семеен и родов терапевт със собствен метод за работа с хранителни разстройства. Написала е две книги – „Болестта на пеперудата“ (2017), в която разказва за битката с анорексията, и „Приказка за болката“ (2023).
Разговаряме с г-жа Людмилова по повод Седмицата за информираност за хранителните разстройства (23 февруари – 1 март).
– Г-жо Людмилова, какво ви мотивира да се занимавате с терапия на хранителни разстройства?
– Историята е лична. Всичко започна заради желанието ми да помогна на собственото си дете. Изминахме тежък път и нямаше кой да ни помогне. Лечението ни отне много години. Беше трудно и за нея, и за цялото семейство.
С времето аз самата се квалифицирах и започнах да работя с хора с хранителни разстройства. Имах опит и знания и исках да помагам. Тези хора много трудно се решават да търсят помощ. Те или не осъзнават проблема си, или пък са толкова доволни от постигнатото сваляне на килограми, та си мислят, че всичко при тях е нормално. Ето защо не търсят и не предприемат лечение. Обикновено техните близки искат да им помогнат; някой от родителите се свързва с мен, за да ми каже за проблема на неговото дете и да търси помощ. Случва се същото като при останалите зависимости. Хранителните разстройства са един вид зависимост и болният не признава, че има проблем.
Много трудно се работи, когато детето или девойката с хранително нарушение идва на терапия, без осъзнато да я желае. След време такива вече пораснали деца са ми споделяли: „Сега осъзнато искам да провеждам терапия. Тогава майка ми ме накара, а не го исках от душа и сърце“.
И въпреки че трудно се решават да се лекуват, хората с хранителни нарушения са големи страдалци. Те са самотни и тъжни деца. Това допълнително ме мотивира да работя с тях.
– На какво се дължат хранителните разстройства?
– Това са заболявания, които идват, за да ни събудят за дълбоки проблеми и травми в семейството, в рода. Това изисква всички в семейството да са максимално честни със себе си, да погледнат навътре в душата си и да се опитат да се променят. Трудно е да се пробие, да се вземе съгласието на човека с хранително разстройство. Но е трудно и с останалите близки – трудно е всички да признаят, че има проблем. Когато цялото семейство е отворено да помага, тогава нещата се нареждат по най-добрия начин.
Във всички семейства има някакви нарушения – обикновено някой не си е на мястото, отсъства, няма време, недостъпен е, а пък другият родител е самотен, тъжен. Децата, от своя страна, не искат да ни виждат във фалшиви роли. Парадоксът е, че родителите довеждат децата за терапия и казват: „Оправи го“. Само че има много неща, които самите родители трябва да преработят у себе си. И това е трудното. Имала съм много успешни терапии до момента, в които се включва дори и бащата. Обикновено с детето тръгва майката, даже често майки тръгват на терапия и тогава стигаме до детето. Тъжно е, когато бащата не иска да се включи в терапевтичния процес, майката се оттегля от страх, че съпругът ще я напусне. При анорексията проблемът засяга всички и всички трябва да участват. Отнема години докато всички се съгласят да участват. А и самото заболяване изисква години лечение. Ако някой си мисли, че ще започне терапия и нещата бързо ще се нормализират, се лъже.
– Какви дисфункции в семейството са пряко свързани с хранителните разстройства?
– Дълбоко психологически това е прекъсната, незавършена връзка с майката или с бащата. Обикновено липсва бащата, или родителите са пред развод. Загубила се е любовта и детето вижда фалшиви роли. Повечето от семействата в днешно време са дисфункционални, като децата основно израстват с майката и са свързани силно с нея. В някои случаи майката е силно контролираща и взискателна.
Бащата е отхвърлен по някакъв начин. Но всеки човек е половината майка си и другата половина – баща си. Когато единият липсва, все едно една част от теб липсва, усещаш празнота, която отричаш или запълваш с нещо друго.
Понякога може да има и някаква родова история – назад в рода негови членове са гладували и умирали от глад, или пък са преяждали. Такава родова история е в основата на особен случай в моята практика – две сестри, вече баби, на които внучките страдат от анорексия. Това не е случайно.
Разбира се, влияят и нереалистичните модели за красота в обществото. Някой е казал в училище, че детето е дебело, и това отключва вманиачаване във външния вид и в нездравословни начини на отслабване. Имах случай на момиче, за което пусковият механизъм на анорексията се оказа забележка на учителка, че детето доста се е позакръглило. Имайте предвид, че няма пълни хора, които да не страдат от това. Всички са много чувствителни към външния си вид, особено децата.
В момента и млади, и стари – всички сме фокусирани върху това как да изглеждаме по-добре, сякаш от това ни зависи животът. Съвременният човек не се сеща, че носи душа и че трябва да й обърне внимание, да погледне в себе си, да се погрижи за духовното.
– Има ли особености в характера на децата и младежите с хранителни разстройства?
– Обикновено те са перфекционисти, в училище са отличници. Впрочем има и доста момчета с хранителни нарушения. Напоследък от тях страдат и съвсем малки деца, защото искат да бъдат певици или балерини и са убедени, че трябва да гладуват, за да са слаби като своите идоли на сцената. В момента работя с дете, което е на 7 години и има хранително разстройство.
Когато навляза по-дълбоко, откривам проблем в отношенията с майката, та дори и между майката и нейната майка. По принцип анорексията е свързана с проблем с майката, докато булимията в повечето случаи е свързана с бащата. Момичетата все обясняват, че таткото им липсва, страдат от това, че татко не е на вечеря със семейството, че не е дошъл на рождения ден на дъщеря си…
– По какви белези родителите може да познаят, че детето им страда от хранително разстройство?
– Достатъчно е да видят, че децата им започват да говорят само за диети, да се теглят всеки ден, да се вманиачават в купуването на здравословни продукти и в приготвянето на здравословни рецепти. Много родители не го забелязват, дори се радват, че детето приготвя здравословни десерти и следва по-здравословни методи на готвене. Това подсказва нездравословен интерес към храненето и е сигнал за стартиращо хранително разстройство. Винаги се започва с внимание към храненето. След това започват да се избягват някои храни, да се заместват с други. Неусетно с премахването на храни в менюто то става силно ограничено.
Когато започнат да спазват хранителен режим, децата може да включат и майката да е на диета, ако им позволи. Тази болест прави децата контролиращи. Детето се „залепва“ за майката и заедно са на диета, заедно спортуват, теглят се, стоят пред огледалото, а тревожността се засилва.
– Кога се изисква вземането на спешни мерки, защото хранителните разстройства в един момент стават и животозастрашаващи?
– Всеки човек с хранително разстройство достига етап, в който вече всички виждат, че е много отслабнал и няма никакъв ресурс в него. Обикновено попада в болница, където му правят вливания в продължение на седмица. Когато излезе от болницата обаче, се връща към болестното хранително поведение, като умело манипулира родителите си. Някои успяват да излъжат дори психиатъра да им спре лекарствата. Едно момиче ми призна, че го е направила.
Родителите лесно се хващат на тези манипулации и така помагат болестта да продължи. Ето защо родителите трябва да се обърнат към специалист още когато забележат вманиачаване по храненето. А не както някои майки, които са ми писали преди две години, и едва сега идват за помощ. През това време болестта се е развивала и хронифицирала. Тя не може да спре от само себе си. Човекът ще си я носи винаги с кратки периоди на ремисии в зависимост от това как му се развива животът. Родителите нямат капацитет да помогнат. Не е нужно също и да изпитват чувство за вина. Просто веднага да потърсят специалист.
– Кои методи на лечение препоръчвате?
– Всички методи имат място, когато се комбинират. Не отричам медикаментозното лечение на психиатъра, но е много важно то да се комбинира със семейна терапия. Разчитам най-много на семейните констелации като метод за лечение на хранителни разстройства. Когато всички в семейството искат да помогнат и се включат, нещата се случват по-лесно. Имам клиенти, на които се включват дори бабата и дядото.
Радостно е, че хората все повече се доверяват на методи като семейните констелации и родовата терапия. Защото, когато започнах да прилагам констелациите, те звучаха езотерично на повечето хора, все едно им говорех фантасмагории. Сега вече не е така. Семейните констелации се преподават като терапевтичен метод в няколко университета в Европа, издават се дипломи и за родови терапевти. Както получаваме генетичен материал от родителите си, така получаваме и психоемоционални модели на поведение от рода. Това са закономерности, които използваме в своята работа.
Проблем е, че напоследък се пръкнаха голям брой констелатори, които изкарват един курс по 5 – 6 часа през уикендите и вече се мислят за специалисти. Не си дават сметка колко сериозна е терапията чрез семейни констелации. Тя изисква години обучение и опит. Защото по време на констелацията клиентът може да попадне в тежка травма от миналото си и да не може да излезе от там. Затова съветвам хората да проверяват доколко опитни са терапевтите констелатори, на които се доверяват. А методът наистина е вълшебен и уникален, както е уникална и съдбата на всеки отделен човек.
Мара Калчева, Портал на пациента
