Гергана Нейчева е младо момиче, диагностицирано с тежката диагноза остеосарком, когато е едва 23-годишна. Близо две години тя води битката си с рака докато се лута между различни специалисти в очакване на правилната диагноза, която да постави началото на адекватно лечение. Включва се в информационната кампания „Заедно срещу саркома“ със своята история, за да разкаже за пътя, който тя е извървяла и да бъде полезна на тези, които все още го търсят.
Гергана, какъв беше животът ти преди да чуеш диагнозата си и кога започна битката ти с болестта?
Всичко започна преди по-малко от две години. Тогава бях доста активна, посещавах редовно фитнес, ходех много пеша, танцувах салса и бачата. Работата ми също беше свързана с много движение. В същото време учех в Техническия университет инженерен дизайн. Имах един нормален, активен живот на съвременен млад човек.
Какви бяха симптомите, които те накараха да потърсиш лекарска помощ?
Една нощ получих първите необичайни спазми. При консултацията с ортопед бях определена като хипохондричка, която е твърде млада, за да има проблем със ставите. Това ме отблъсна от ходенето по доктори за известно време, но през юни болките станаха сериозни и ме приеха в неврологията, където от направените изследвания нищо не се откри. Болките бяха контролирани от леки упражнения вкъщи и много по-малка активност от моя страна. Лятото нещата изглеждаха наред, но през септември походката ми започна да се променя, защото мускулите ми не работеха, както обичайно. Започнаха да се появяват нови болки, особено нощем. Така започна ходене при ортопеди, невролози, консултации с ревматолог, кинезитерапевти, масажи, боуен терапия, иглотерапия, физиотерапия… Болките обаче нощем се усилваха, а аз отделях по час време на ден за упражнения за стабилизиране и правилна стойка на гръбнака и врата, стречинг и какво ли не, без да постигна никаква промяна. Масажирах крака си и в повечето случаи се стигаше до синини. Мъките продължаваха, но от започнатата физиотерапия усетих подобрение. Тогава мислехме, че е сакроилеит. Междувременно загубихх апетит, отслабнах, а бедрото ми започна да се втвърдява. Тогава физиотерапевтът ми ме изпрати на ЯМР. Първият път изследването беше направено от таза нагоре, но то не показа нищо проблемно. Още на следващия ден отидох отново за ЯМР на краката и тогава се установи 14 см костен тумор на дясно бедро.
Къде започна лечението ти?
Първоначално в България. От рентгена се разбра, че костта ми е пред счупване, но нямало как да се обездвижи заради мястото. Назначиха ми час за биопсия, но чак след новогодишните празници и ме изпратиха вкъщи да си почивам и… да не мърдам, ако може. Междувременно ни попадна информация за медицински център в Турция и направихме запитване за моя случай. Дадоха ни надежда и ни поканиха да започнем от втори януари. На 30-ти декември обаче се случи най-неприятното – кракът ми се счупи от трепване в съня ми. Ужасът започна още с преместването ми на носилката. Без шина ме местеха като чувал с картофи с чаршафа под мен, Разместиха крака ми пет пъти докато се озова на екстензия. Изгубих всякакви надежди за лечение в България, тъй като създадената ситуация предполагаше да завърши с ампутация на крака. Тогава с родителите ми взехме решение за лечение в чужбина. Стартирахме кампания за набиране на средства, наехме линейка и на 3-ти януари заминахме.
Там ли ти поставиха диагнозата остеосарком? И как протича лечението в чужбина?
Там всичко се случва много бързо. Още на следващия ден направихме ПЕТ скенер. След още ден направиха и биопсия. За щастие нямах разсейки, но диагностицираха остеосарком. Преди да пристъпим към химиотерапия, дори ми предложиха като на млада жена, без деца, да направим хормонална терапия, за да замразя яйцеклетки. Последваха 3 курса агресивна химиотерапия. Усетих повечето ефекти-гадене, от което не ядах по 6-7дни, подут език, хемороиди. Стоически преминах през този ад. Три месеца живях без да мърдам от леглото, със счупен крак, но надеждата ме крепеше и ми даваше сили да издържа. Денят на операцията дойде. Целта бе да се отстрани туморът с разрушената кост в него и да се замени с имплант като се запазят моите стави. Мантрата ми през онези месеци беше „всичко ще мине по план“. И така стана…Всичко мина добре и доста бързо трябваше да започна да сядам, ставам, да се боря с мускулната атрофия, сгъването на коляното, отока и замайването, което се появяваше дори в седнало положение. Онколожката пожела да направим още три курса химиотерапия превантивно. Успоредно с тях ходех и на рехабилитация. Всичко се движеше бавно и трудно, но с прогрес. Отне ми месец и половина да свикна да стоя права повече от пет минути без да ми причернее. Трябваха ми 20 рехабилитации, за да успея да отлепя сама крака си от леглото. Силната вяра, че нещата ще минат добре ме крепеше и това ми помогна да се справя.
При теб се получава обаче рецидив. Какво би искала да кажеш на хората с диагноза като твоята?
Че не трябва да се отчайват и да се отказват. Трябва да вярват и да използват всяка възможност. Да, при мен се получи рецидив. Започна с леко втвърдяване на горната част на бедрото като оток. Отново се появиха болки нощем с мускулни спазми. Целият прогрес със сгъването на коляното ми отлетя за дни. Отново бях в безизходица, а твърдата подутина на крака ми нарастваше. Наложи се отново ЯМР, като се оказа предизвикателство да намеря място, където могат да го направят така, че да не е проблем металния имплант. Така стигнахме до лаборатория в София, където успяха да направят изследването с най-новата си апаратура. Имах ужасни болки по седалищния нерв. Не можех да стоя легнала по гръб. Не можех и да спя. Няма да забравя онзи момент, когато ми казаха „Пак имаш тумор.“ На следващата сутрин вече бяхме в Турция. Всички бяха изумени как за 2 месеца се формира 12 см рецидив. Започнах да приемам идеята, че може и да не спасят крака. Този път туморът се оказа в меката тъкан и започнах лечение с Ифосфамид и Етопозит. Даде бързо резултат. Подутината, която стърчеше повече от коляното ми,горе на бедрото, бързо започна да изчезва. След седмица вече можех да спя легнала. Болките в кръста и гърба отшумяха.
Сега как се чувстваш?
Добре съм, ходя сама въпреки, че куцам заради изрязаната кост и скъсяването на крака, шофирам и скоро ще се дипломирам. Подържам социални контакти, излизам с приятели.
Помага ли Пациентската организация „Заедно срещу саркома“, която е създадена за хората със сарком?
Да, определено. С нейна помощ се свързваме хора с еднакви или сходни проблеми, обменяме информация къде, как, с какво се провежда лечението ни, стъпките, които трябва да извървим и най-важното – подкрепяме се. Много е важен духът и усещането, че не си сам в битката си за живот.
