Съвременните медикаменти намаляват спазъма на белодробните съдове
Д-р Любомир Димитров е детски инвазивен кардиолог в Националната кардиологична болница с повече от 15 години опит в лечението на белодробна хипертония.
На 6 ноември д-р Димитров заедно с доц. Васил Велчев и екипа му имплантираха устройството AFR на Бедрие Рахим – пациентка с белодробна хипертония от разградското дело Недоклан. За съжаление имплантът, който струва 22 000 лева, не се заплаща от НЗОК и 42-годишната жена събра необходимата сума с благотворителна кампания. По този повод разговаряме с д-р Димитров за белодробната хипертония и за възможните начини за нейното лечение.
– Д-р Димитров, какво представлява белодробната хипертония като заболяване?
– Белодробната хипертония е смъртоносна болест в крайните фази на нейното развитие. Тя засяга най-малките кръвоносни съдове на белия дроб, които се свиват. А когато са твърде дълго време свити, малките кръвоносни съдове обрастват със съединителна тъкан, тоест фиброзират. Съдовият спазъм води до повишаване на налягането на белодробната артерия и респективно до повишаване налягането в дясната камера на сърцето. В дясната половина на човешкото сърце при здрав човек налягането е в пъти по-ниско, отколкото в лявата камера и аортата. А при пациентите с белодробна хипертония в резултат на спазъма на белодробните съдове налягането в белодробната артерия се изравнява с това в аортата. Когато пациент с белодробна хипертония получи хипертензивна криза – състояние, при което и без това свитите белодробни съдове засилват спазъма си – тогава количеството кръв, което преминава през белия дроб, намалява няколко пъти. В резултат на това пълненето на лявата сърдечна камера рязко намалява. Това води до намаляване на артериалното налягане, при което пациентите правят синкопи – колабират (губят за кратко съзнание) или им прилошава. Такива хипертензивни кризи, поради недостатъчност на лявото кръвообращение, могат да доведат до фатален изход за пациентите с белодробна хипертония.
Идиопатичната белодробна хипертония, чиито причини не са известни, има прогресивен ход и ако не се лекува, средната продължителност на живота на пациентите е 2,8 години. Ние, за съжаление, виждаме пациентите много късно. Навсякъде по света времето за поставяне на диагнозата е прекалено дълго – понякога надхвърля три години. През тези три години пациентите ходят при различни специалисти и не могат да получат правилната диагноза.
– Защо диагнозата се забавя?
– Причината е в нетипичните оплаквания – необичайна, но силна умора, при обичайно физическо усилие. Обикновено, когато човек отиде с такива оплаквания при личния си лекар, ще му намерят много други обяснения за умората – от „имаш пролетна умора“ до „много си се натоварил в работата“. Вероятно всеки от пациентите ще ви разкаже подобна история – колко дълго е ходил по лекари преди да стигне до правилната диагноза.
– Как се лекува белодробната хипертония?
– През последните години се направи много за лечението на белодробната хипертония в България. Помня времето, когато нямаше какво друго да предложим на пациентите освен кислород (единствения достъпен тогава белодробен вазодилататор). Лекарите и пациентските организации направиха много, за да може медикаментите да са достъпни за българските пациенти и да се заплащат от Здравната каса.
Съвременното лечение на белодробната хипертония са медикаменти, наречени селективни белодробни вазодилататори, които са предназначени да намалят спазъма на белодробните съдове.
И макар че тези медикаменти са революция в терапията на белодробната хипертония, те не лекуват болестта, а само удължават живота на пациента и подобряват качеството му на живот.
– Какво най-много влошава качеството на живот на пациентите?
– Основният проблем на човек с белодробна хипертония е много тежката умора при обичайни физически усилия. Ще дам пример с Бедрие, за която наскоро се организира благотворителна кампания за устройството AFR. Видях тази жена да се качва по стълбите на годишната среща на пациентите от Асоциация Пулмонална хипертония в Стара Загора. Бедрие спираше на всяко стъпало, за да си почине. Това е много типично за болните с белодробна хипертония. Ако може с нещо да се сравни това усещане е с усилието на височинните алпинисти да изкачват без кислородни апарати върхове над 8000 метра в така наречената „Зона на смъртта“ с разреден въздух. В тази зона всяка мъничка стъпка изисква огромно физическо усилие. Така е и с хората с белодробна хипертония, само че на морското равнище. Всяка малка стъпка, особено по наклон или по стълби, изисква голямо физическо усилие и води до тежка умора.
– Не се ли задават нови, революционни лечения за белодробна хипертония?
– Ние бяхме един от първите центрове, участващи в клинично проучване на двоен селективен вазодилататор. Надеждите за това лекарство бяха огромни. То се оказа с 30% по-добро от тези, които използвахме. Мислехме, че сме на прага на откриване на дефинитивно лечение за белодробна хипертония. Това обаче не се случи. Вероятно ще се появят още по-добри лекарства, защото фармацевтичната индустрия работи много в тази посока.
Очакваме в началото на 2026 г. за нашите пациенти да стане достъпен още един медикамент. Той е аналог на простациклините. Те са много добри, удължават живота на пациентите и повишават техния физически капацитет.
Днес пациентите имат голям избор от медикаменти, а могат да ползват и кислородни концентратори – апарати, които подават кислород в домашни условия. Даже има и транспортни кислородни концентратори, с които да се движат и да пътуват. Дефинитивното лечение обаче още не е постигнато. Единствената алтернатива е белодробната трансплантация. Знаете, че в България белодробни трансплантации не се правят. Но това не е голяма беда. Ние имаме нужда от 4, максимум 5 трансплантации на година. Това са пациенти с белодробна хипертония и с хронични белодробни заболявания като белодробната фиброза. Даже и да направим център за белодробни трансплантации, това няма да е рентабилно нито от финансова гледна точка, нито за пациентите, защото такъв център няма да натрупа опит и ще има лоши резултати. Така че решението за нашите пациенти е да се трансплантират в чужбина.
– Какво представлява устройството AFR, което имплантирате, и как подобрява състоянието при белодробна хипертония?
– AFR е съкращение на Atrial Flow Regulator, което на български се превежда като предсърден регулатор на потока. Това устройство прилича много на устройствата, с които затваряме предсърдни дефекти при деца. Предсърдните дефекти може да се затварят не само оперативно, но и транскатетърно през вена на крака. Устройството AFR е свързано с кабел и се доставя през една тръбичка. В тръбичката то се деформира, но когато се освободи в сърцето, заема формата на два диска, свързани помежду си. Тайната на това устройство е металът, от който е изработено. Представлява сплав, наречена нитинол, създадена от американската военна индустрия в края на 50-те години на ХХ век. Нитинолът има две много ценни качества – много е еластичен и при определени температурни граници (температурата на човешкото тяло) заема формата, която му е зададена.
Единият диск на AFR застава в ляво предсърдие, а другият в дясното. При пациенти с белодробна хипертония дисковете създават контролиран отвор между двете предсърдия, който служи като вентил. Когато налягането в дясната камера и дясното предсърдие се повиши рязко, отворът между дисковете позволява част от кръвта да преминава от дясното в лявото предсърдие и да осигури нормален кръвоток. Така се намалява налягането в белия дроб и се облекчава задухът, замайването, припадъците и сърдечната умора.
В крайна сметка имплантирането на AFR не е чудодейно лечение, но повишава физическия капацитет на пациентите в последните фази на болестта и им дава допълнително време живот, през което да стигнат до трансплантация. На пациентите правим 6-минутен тест ходене, който показва физическата им издръжливост. След поставянето на флоу регулатор резултатите от този тест рязко се подобряват при всичките ни пациенти. Една от пациентките в краен стадий на болестта, на която поставихме флоу регулатор, преди броени дни бе трансплантирана в САЩ.
– В кои болници в България се имплантира AFR?
– Ние, от Националната кардиологична болница заедно с доц. Васил Велчев и неговия екип от УМБАЛ „Света Анна“ правим нещо, което рядко се прави в България – работим заедно. Така че заедно сме имплантирали флоу регулатори на петима пациенти.
Мара Калчева, Портал на пациента
